Андрей вървеше по улицата и бързаше за дома си. Пред него застанаха двама юноши:

– Извинете, как да извикаме пожарната и бърза помощ? – попита единият от тях.

Другото момче посочи с ръка, прозорецът от който излизаше дим.

Андрей бързо продиктува на младежите номера на пожарната и бърза помощ, и веднага изтича към входа, от където се чуваха викове за помощ.

На площадката на първия етаж в дима стоеше една жена.

Когато го видя жената извика:

– В горящият апартамент се намира брат ми, които не може да се движи, той е инвалид.

Андрей излезе на улицата и извика на един от младежите, който се намираше наблизо:

– Ела да ми помогнеш. Вътре в огъня има инвалид ….

Прикривайки лицата си от огъня с края на дрехите си двамата влязоха в горящия апартамент. Преминаха през тесен коридор и се озоваха в голяма стая. Тя бе изпълнена с дим. Кревата гореше.

– Ей, има ли някой жив? – извика Андрей.

Чу се стенание от дясно на входа. Андрей запълзя по пода в посока на звуците, като си светеше с телефона си.

До кревата на пода седеше силно обгорял мъж. Той бе вече в безсъзнание и не издаваше глас.

– Ей, ела насам, намерих го. И по-внимателно да не му причиним болка, – каза Андрей.

Двамата го хванаха и го изнесоха бързо на улицата.

През това време дойде пожарната и линейката. Обгорелия човек бе предаден на медиците.

Спасеният се оказа 67 годишен инвалид 2-ра група.

Жената, която стоеше на площадката близо до горящия апартамент, хвана Андрей за ръката и със сълзи в очите каза:

– Благодаря ви, че спасихте брат ми ….

Всяка бруталност отстъпва пред майчината любов.

Във влака седеше момче с много важен и сериозен вид. Той бе облечен във военна униформа. Явно учеше във военно училище. А там има строга дисциплина, чужд град, без мама и баба.

Навярно сте чували мотото: „Душата на Бога, сърцето на дамата, живота на главата на държавата, а честа на никого“.

Момчето се прибираше през почивните дни. Докато пътуваше, чете книга, купи си чай.

Позвъни на свой приятел, вероятно негов съученик:

– Да знаеш какво стана в час по математика?!

– И аз я оплесках вчера. Двамата не сме се славили с добри резултати по математика….

След това момчето позвъни на майка си. То говореше много тихо. А накрая я попита:

– Мамо, какво си приготвила за вечеря?

Момчета изслуша отговора, обърна се към прозореца и с обида в гласа каза:

– Мамо, но нали те помолих … Казах ти да приготвиш месо ….

Мъж се прибира в къщи, наистина.

Тиха лятна вечер се спускаше над селището. Баща и син се връщаха доволни след успешен риболовен ден.

– Татко, всичко беше толкова интересно за мен, – каза Мартин. – Как потъваше плувката … и аз веднага дърпах … а тя се мяташе на кукичката.

Хванатите рибки, които лежаха в чантата, бяха най-голямото богатство за това малко момче. То бързаше за дома си, да разкаже на майка си за своя удачен риболов.

– Колко е хубаво, че те имам, татко, – каза Мартин и хвана баща си за ръката, като се притисна силно към него.

Думите на синът предизвикаха сълзи в очите на бащата. Момчето затича напред, а баща му се върна няколко години назад.

Той бе млад човек лудо влюбен в прекрасна девойка. И двамата бяха студенти в престижно учебно заведение. Градяха планове за бъдещето си. Родителите им осигуряваха всичко през тези години. Това бе един весел и безгрижен живот.

Но веднъж това безоблачно щастие бе разрушено само за миг. Милена бе забременяла.

– Какво да правя, – питаше се Георги. – Не мога да оставя Милена в такъв момент. Но това означава край на кариерата ми.

Приятелите му го съветваха:

– Да направи аборт и след това забравете за случилото се.

Родителите му настояваха:

– Сега не ви трябва дете. Махнете го.

Георги се измъчваше:

– Да оставя детето и да забравя кариерата си или Милена да направи аборт и да продължим да живеем все едно нищо не се е случило?!

Той видя в очите на любимата си объркване и страх пред бъдещето. Нужно бе да се вземе решение и това решение трябваше да го вземе той.

Накрая събра сили и заяви категорично:

– Никакъв аборт?

– Не очаквай, че ще подкрепим твоето решение, – заявиха родителите му. – Сам се оправяй.

Приятелите им се отдръпнаха и скоро съвсем изчезнаха. Останаха само Георги, Милена и бъдещето им дете.

Трябваше и двамата да напуснат университета, тъй като работата, с която изкарваха прехраната си заемаше почти всичкото им време.

Събраха малко пари и си купиха малък дом в покрайнините. Роди се и малкото им момченце, което им донесе много радост. Заживяха щастливо, оставяйки назад всички трудности и неприятности. След време Георги си намери и по-добре платена работа.

– Татко, виж, мама ни чака, – завика радостно Мартин.

Когато седнаха на масата, Мартин въодушевено разказваше на майка си, как баща му го е учил правилно да сложи стръвта, да метне въдицата …. как рибата се мятала на кукичката ….

Мартин бързо заспа. Милена също се бе сгушила и затворила вече очи. Георги ги гледаше и си мислеше: „Взех правилно решение тогава и никога няма да съжалявам за това“.

Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.

Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.

След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.

– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..

Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:

– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.

Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.

Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.

Но идваше момент, когато Янко решаваше:

– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.

Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.

След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..

Колегите на Данаилова ѝ казваха:

– Защо го търпиш?

– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.

– Той пречи на останалите деца.

Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:

– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.

– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.

Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.

Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:

– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.

След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:

„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.

Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:

– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.

На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.

Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.

След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.

След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:

– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.

Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.

Един млад човек на име Добромир имаше мечта. С нея заспиваше и с нея се събуждаше. Мечтаеше да спечели много пари, за да си купи нова кола.

И това се случи. Най накрая се изпълни заветната му мечта.

Автомобилът бе  лъскав, очарователен и ненагледен.

Един ден Добромир съвсем безшумно се движеше по пътя с него.

Изведнъж момче, което стоеше край пътя, взе камък от земята и го хвърли по колата.

Добромир забеляза злосторникът. Това бе момчето, покрай което мина преди малко. То му махаше с ръка да спре, но той не му обърна внимание.

Добромир даде колата назад и се приготви да се скара на момчето, дори да го напердаши, когато чу хлапето да казва:

– Простете ми, чичко.  Ще ви кажа, защо го направих. Моя брат е инвалид, той падна, заедно с инвалидната количка. Ровът е много дълбок, а на мен не ми стигат силите, за да го изтегля. Ако не бяхте преминали край мен без да спрете, нямаше да хвърля камък по колата ви.

Добромир се смути:

– Отдавна ли сте тук?

– Вече четири часа се мъча да го извадя, но … не можах, – повдигна безпомощно рамене момчето. – Брат ми си повреди сериозно крака, а се задава дъжд.

Добромир дойде до рова и видя безпомощно седящото момче в инвалидната количка, която се бе килнала на една страна. Сърцето му се сви, а гневът му отстъпи и се стопи.

В очите на инвалида се четеше нечовешка болка. Добромир успя да извади момчето за един час. Когато всичко приключи, той усети радост в сърцето си. Сега даже бе по-щастлив от времето, когато купи своята мечтана кола.

Добромир не забрави урока,който получи от момчето.

Какво ще стане, ако не откликнеш на зова за помощ? Към теб ще полети камък….