Времето бе слънчево и не много горещо, но сърцата на Тихомир и Елка бяха неспокойни.

Те мислеха да създадат семейство, а днес на Тихомир предстоеше, да представи на родителите си бъдещата си жена. Те бяха възрастни хора, които живееха в едно затънтено село в планината сред роднини и приятели, далеч от градския шум и суета.

Пътя, който не бе малък, изминаха неусетно, потънали в мисли около предстоящата среща.

Когато пристигнаха ги посрещнаха роднини и близки на Тихомир. Всеки от тях бе дошъл да види, какво си е избрало „градското“ момче за съпруга.

Елка с непринудеността си и доброто си сърце се хареса на всички и притеснението бе разчупено и от двете страни.

На трапезата всички се поотпуснаха, пяха и говориха много.

Един от роднините приближи до Елка, хитро се усмихна и попита:

– Какво видя в нашия Тихомир, че си се решила да се ожениш за него?

На масата настъпи мълчание. Всички бяха вперили поглед в Елка и с нетърпение очакваха отговора ѝ. Тихомир малко се притесни. Това бе доста предизвикателно и провокиращо в случая.

Елка се усмихна и простодушно каза:

– По Божия милост, Тихомир е израснал и е станал човек, който да обичам.

На масата се раздадоха одобрителни възгласи.

– Бива си я.

– Харно момиче е.

А друг се обърна към Тихомир:

– Добра булка си си избрал, като очите си да я пазиш.

Минаха години и когато Тихомир разказваше за този случай казваше:

– Много харесах този умен отговор, защото той отразява как в Христос, Бог вижда много повече от нашето минало.

Понякога можем да виждаме себе си само такива, каквито сме били, с всичките си провали и недостатъци, но Бог ни вижда като нови творения. Не какви сме сега, а кои сме в Исус и какви ще станем чрез силата на Светия Дух.

Нека Бог ни научи да гледаме по този начин не само на себе си, но и на другите.

Мракът настъпваше, сякаш някой го гонеше, но това не попречи на разговорът между Сава и Леонид, защото те не бързаха за никъде, а само разсъждаваха на глас. На тях не им бе нужно да е светло, за да развият мислите си.

– Ако илюзиите ни се разпаднат, – заяви Сава, – това означава, че сме освободени от фалшивите си представи.

– Но, освободени от тях, – отбеляза Леонид, – човек може да станете циник и да се ожесточи срещу други хора.

– Ако Бог съсипва илюзиите ни, – подчерта дебело Сава, – започваме да виждаме хората такива, каквито са.

– Но това не ни прави язвителни, изричащи горчиви думи, – допълни Леонид.

– Нашите илюзии често са причина за жестокост, – обяви Сава, като леко се усмихна.

– Ние се възприемаме един други не като факт, а като продължение на нашите идеи, – Леонид се опита да обясни това.

– Смятаме, че човек може да бъде чудесен и прекрасен или слаб и суетен. Трето положение няма, – Сава разпери ръце.

– А колко хора страдат от факта, че не искат да се разделят с илюзиите си? – попита Леонид.

– Ако обичаме човек и не обичаме Бога, ние изискваме абсолютно съвършенство и пълно целомъдрие от индивида. И ако не го открием в лицето, ставаме жестоки и отмъстителни и искаме от него това, което не може да ни даде, – констатира Сава.

– Има само едно Създание,  –  заяви Леонид, – което може да задоволи бездънния копнеж на човешкото сърце и това Съществото е нашият Господ Исус Христос.

– Не ти ли се струва, че Господ е твърде суров към хората? – попита Леонид.

– Само така изглежда, – засмя се Сава. –  Бог знае , че всяка връзка, която не се основава на верност към Него, ще доведе до крах.

– Господ не се доверяваше на никой човек, но никога не се е отнасял към хората с подозрение и не се е опитвал да ги дразни, – потвърди Леонид, като тропна с ръка по масата.

– Божията благодат може да направи всеки човек толкова съвършен, че той не би разочаровал никого, но ако се доверяваме на хората, ние ще се разочароваме от всичко и не ще оправдаем ничии надежди, – заключи Сава.

Момчетата се надигнаха и всеки се насочи към дома си, като все още размишляваха върху възникналата тема.

Бежанците от Сирия са толкова отчаяни, че търсят помощ, която се  ограничаваше само до собствените им нужди, но мисионери раздаващи провизии наскоро забелязаха нещо различно в тях.

Днес, както обикновено, пристигна камионът в лагера на бежанците. Повечето от хората там се тълпяха около него и настояваха:

– Хайде започвайте с разпределянето. Много сме и не искаме това да се проточи дълго.

Няколко мюсюлманки, не отидоха при камиона, а при организаторът отговарящ за лагера, помощите и други наболели въпроси. Когато ги видя, мъжът посочи с ръка към задната част на камиона и каза:

– Там е храната.

Една от жените пристъпи напред наведе глава и тихо промълви:

– Ние не искаме храна, искаме да се помолите за едно момче с увреждания. То няма майка, а баща му умря.

Организаторът остана безмълвен.

– Това е истинско чудо, – обърна се той към един от помощниците. – Тези хора много са се променили за това време, докато сме били между тях.

– Вашите молитви промениха сърцата ни, – каза една от трите жени. – Ние чухме, че сте се молили за болни и те били изцелени.

Очите на организаторът се насълзиха:

– Някои от тези хора – и той с посочи с ръка трите жени, – ни виждат не само като християни, които раздават храна, но и като Божи деца и искат да се молим за тях.

За християнските работници постоянният приток на бежанци означаваше открит безпрецедентен прозорец за разгласяване на посланието за Христовото спасение, но те са внимателни, защото ислямското наказание за напускане на религията им продължава да внушава страх.

Денят бе сив. Дъждът непрекъснато чукаше по прозорците и покривите на сградите. Петър Бързаков се бе активизирал. Утре му предстоеше да предаде този важен доклад, от който зависеше по-нататъшната му кариера и изкачването му в службата.

Марко, неговият син, постоянно се въртеше около него и задаваше многобройните си въпроси, които помагаха на малкото момче да преоткрива нови неща за себе си в този свят.

Търпението на Бързаков преля и стигна предела си. Той повече не можеше да се съсредоточи и да продължи доклада си. Затова се разрови в купчината бумаги на бюрото си, извади един лист, на който бе отпечатана картата на света. Разкъса го на малки парчета, подаде го на сина си и му каза:

– Ще ти купя сладолед, ако подредиш правилно тази карта.

„Ох, отървах се, – помисли си Петър. – Сега Марко има стимул и занимание за дълго време, така няма да ме занимава с глупостите си“.

Но бе сгрешил относно преценката на възможностите на сина си. Едва бяха минали 10 минути, когато Марко подаде правилно подредената карта на баща си.

– Как успя, за толкова кратко време, да изпълниш задачата? – попита го изумен Петър.

– Не беше много трудно, – засмя се Марко. – От другата страна имаше голяма рисунка на човек. Сглобих изображението му и го обърнах. Мислех си, че ако правилно съм събрал парчетата на човешката фигура, картата от обратната страна ще бъде точна.

Бащата се усмихна и каза:

– Хайде да излезем двамата и да си купим сладолед.

Марко засия, той бе успял да накара баща си да се откъсне от скучната си работа и да излезе с него.

Денят бе горещ. Едва се дишаше. Парка и малките градини предлагаха прохлада и свежест. На една пейка под големият стар дъб се бяха събрали група тинейджъри. Те бяха наобиколили един възрастен мъж, който разказваше:

– През февруари Савонарола заедно с последователите си наклали буен огън, в който хвърляли  събраните през месеците предмети, които според тях можели да накарат хората да съгрешат и да пренебрегнат религиозните си задължения. В тези изпепеляващи пламъци изгорели много произведения на изкуството, козметични средства, инструменти и рокли. Това събитие било наречено Кладата на суетата.

– От къде са им дошли такива идеи? – попита слабо русокосо момче.

– Савонарола би могъл да намери вдъхновение за екстремните си действия в някои шокиращи изявления от Проповедта на планината, като „ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли“  или „ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли”.

– Така буквално ли трябва да се разберат думите на Исус? – попита плахо едно от момичетата.

– Ако дословно приемаме казаното от Христос, пропускаме смисълът на посланието, – започна да обяснява възрастният мъж. – Когато се разглежда тази Проповед, трябва да вникнем дълбоко в замисъла ѝ. Тя е насочена към проверка на състоянието на сърцата ни и не бива да служи  за отвличане по външни неща и изкушения.

– А това помогнало ли е на присъстващите на това „шоу“, да се замислят върху поведението си и начина си на живот? – полюбопитствува рижо момиче, чието лице цялото бе покрито с лунички.

– Малко вероятно е в такъв процес да се променят душите на наблюдателите, – засмя се възрастният мъж. – Само Бог може да направи това. Нека се помолим Господ да ни даде благодат, за да отдадем сърцето си само на Него. Да отстъпим от всяка суета и огънят на Светия Дух да очисти живота ни от всяко такова проявление.