Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..

Денят беше мразовит. Сняг нямаше, но студът щипеше носовете и откритите части на лицата на хората, които бяха дръзнали да се покажат навън. Донка и Елеонора решиха този ден да стоят у дома и да се греят до печката. Те бяха две весели и жизнерадостни сестри. Споделяха си всичко, мисли и желания още от деца. Донка беше по-голямата. Обикновенно тя ръководеше игрите и забавите. Елеонора бе по-тиха и свита. Тя се съгласяваше във всичко със сестра си.

Те бяха на години, когато темата за момчетата ги вълнуваше особено много. И днес седнали край огъня, започнаха да коментират:

– Тихомир е много възпитан, – каза Донка.

– Недко също, – добави тихо Елеонора.

– Нали помниш Матей, – размаха ръце Донка. – Собственикът на малката авторемонтна работилница, където понякога караме нашата кола. Знаеш ли колко е учтив, изобщо не прилича на нахалните младежи от училище.

– Да, знам го, – потвърди Елеонора, – той е образец на добро възпитание.

– Ами Мишо, – продължи Донка, – възпитанието му много куца. Тук не става дума за спазване на повърхностни норми на приличие, които той смята за най-важното в общението..

Елеонора прибра кичур коса, паднал на лицето ѝ, застана ката учителка, която поучава и започна:

– Добрите маниери изискват да спазваш моралния си дълг към хората, да се отнасяш сериозно към тях, да разбираш чувствата и нуждите им.

– Егоистите, – започна нервно Донка, – не постъпват така и това веднага се забелязва. Те никога не проявяват търпение в отнишенията си с хората, които според тях са незначителни – стари, срамежливи или в неравностойно положение.

– Истински добре възпитаният човек, – каза Елеонора, – винаги би обърнал внимание на такива хора и би се отнасял към тях с уважение.

– Какво късогледство проявяват хората, – каза раздразнено Донка, – които твърдят, че добрите маниери са безмислени превземки и с тях не бива да се съобразяваме.

– Такива твърдения водят само до морална катастрофа, – прибави тъжно Елеонора.

– Резултата е вече налице, – смръщи вежди Донка. – Ако продължава така, ще имаме общество, в което никой не помага и не съчувства на никого. Грубостта, агресията и безчувствеността ще се превърнат в правило……

На пясъка играели деца, а майките им седели наблизо на пейките.
Изведнъж две от момчета се сбили. Майката на едно от момчетата изтичала до пясъка и разделила децата. След като прекратила драката, тя се обърнала към другото момче, който по нейно мнение било обидило сина ѝ. Тя му крещяла, опитвайки се да му обясни, че той се е държал много лошо.
Майката на порицанато момче, седяла на пейката и внимателно наблюдавала какво става. Седящата до нея жена, я побутнала с лакът, приканвайки я да се намеси, но тя не се поместила от мястото си, но не откъсвала поглед от ставащото на пясъка.
Когато всичко свършило, осъденото момче изтичало при майка си.
– Мамо, видя ли как тази жена ми се кара?
– Да, сине, видях, – казала майката.
– А защо не дойде да ме защитиш?
– Внимателно наблюдавах всичко и видях, че ти прекрасно се справяш в тази неприятна ситуация.
– Да но неговата майка дойде да го защитава, а ти не дойде, – разочаровано казало момчето.
– Навярно тази майка е вярвала, че синът и сам няма да може да се справи, а аз вярвах в теб. Вярвам, че можеш да се справиш дори, когато възрастните те обиждат. И не съм се излъгала в теб!

Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.

Смръщил вежди Марко негодуваше:

– Виж, това на нищо не прилича, – сочеше с ръка разпадналия се пакет, който едва донесе до масата. – Нищо не правим както трябва, …..ей на в ръцете ми се разкапа. А очите им все към Еврипа.

– Че какво ли произвеждаме? – каза някак примирено Марин. – Всичко внасяме от вън. Моркови, ябълки, картофи, жито, царевица, а бе може да се каже всичко.

Марко кимаше с глава и размахваше ръце.

– До къде стигнахме! Добруджа, която беше житницата на Европа какво дава сега? – каза малко по-настървено Марин.

Марко го гледаше иронично.

– Борба за пазари, това е, – каза той.

– Държавниците ни превърнаха от държава производител, в държава консуматор.

– Човек би си помислил, че това е някакъв заговор за ликвидиране на държавата. Питам се аз: Какво ще остане от нея, само жалък спомен, че някога сме съществували?

– Започнаха със селското стопанство, не им стигна. Посегнаха на воената промишленост, химията, корабостроенето, мините, Кремиковци, образованието, …….Нямам думи.

– Момчетата станаха черноработници в чужбинам, а момичетата „компаньонки“. За тази работа образование не се иска. Бизнесмена не искат грамотни работници и хора, които да знаят повече от него.

– Погледни съдебнат система. Следователите, съдиите и прокурорите се занимават само с поръчкови дела.

– Адвокатската мафия съсипа законите.

– В България няма закони.

– Закони има, ама няма кой да ги прилага.

Защо става така, не знам, но щом се съберат поне двама българи на масата, започват да гледат черно на всичко около себе си. Може би имат право……Говорим, но нищо не правим!.