В един град много години наред хората нямаха желание да търсят Бога. Местната църква бе почти празна по време на богослуженията. Младите хора изобщо не искаха да търсят Бога. За тях Той бе станал нещо незначително и ненужно.

Безразличие и апатия се бе наслоила във всички сфери на духовния живот.

В покрайнините на града живееше един стар ковач. Той заекваше. Хората не можеха да го слушат, без да изпитват вътрешна болка.

Веднъж в края на седмицата, когато ковачът работеше в работилницата си, неговото сърце и душа се изпълнили с тревога.

– Църквата ни се изпразни, – въздъхна ковача. – Хиляди непокаяли се хора загиват в греховете си.

Безпокойството му стана толкова силно, че той остави работата си, затвори вратата на работилницата и остатъка от деня прекара в молитва.

Ковачът получи отговор на молитвата си. След това отиде в неделя при пастора и го помоли:

– Моля ви свикайте „съвещателно събрание“. Имаме нужда да обсъдим и разискваме за състоянието на душите си. Пасторе, людете погиват!

След като пастирът помисли малко, се съгласи, но каза:

– Съмнявам се, че хората ще откликнат на тази покана.

Събранието бе назначено вечерта в голям частен дом.

Когато настъпи вечерта, хората започнаха да идват. Те бяха толкова много, че не можеха да се съберат в помещението. Първоначално всички влизаха мълчаливо, но дойде човек с насълзени очи и поиска от присъстващите:

– Мола ви, помолете се за мен.

Изведнъж бентът се отприщи и много други го последваха.

Макар и от различни краища на града хората изведнъж почнаха да осъзнават своята греховност.

Интересно бе тяхното свидетелство

– Това чувство за грях, ме обхвана в края на работната седмица, – сподели младо още голобрадо момче.

Другите също потвърдиха, че са били изобличени за греховете си по това време.

Какво толкова се бе случило тогава, че предизвика такава голяма вълна на покаяние?

По това време един възрастен ковач бе паднал на колене и се молеше усърдно за погиващите в този град.

Този ковач бе поличил отговор на молитвата си.

След това в града последва голямо съживление.

Каквото и да е бремето, което те гнети, предай го на Небесния Отец и тогава ще се освободиш от смущаващите грижи, с които е пълен този свят.

Ако решиш да правиш каквото и да е, разкажи за това на Господа. Предай на Него бремето си. Възложи Му всичките си тревоги, а заедно с тях и себе си, като част от това бреме.

Трудно бихме предали на Господа действия, които Му са неугодни. Ако в сърцето си имаме и най-малкото съмнение, че това, което възнамеряваме да направим не е добро, по-добре се откажем от него.

Нужно е да предаваме пътя си на Господа постоянно, а не само в единични случаи. Колкото и необикновено и неочаквано да е ръководството от Бога, тъй като е близко до пропаст, не означава сами да хванем юздите и да действаме.

Съгласни ли сме да предадем всичките си пътища на Господа и да ги подложим на Неговия съд? Вярващите трябва повече от всичко щателно да изследват вкоренените в тях привички и възгледи, защото човек е склонен да приема, че Бог ги одобрява всичките.

Защо има толкова много вярващи, които са обезпокоени и живеят под постоянен страх? Защото те не са предали своя път на Господа. Такива са предали този път пред Бога в молитва, но са поели грижата за него обратно върху себе си.

„А Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях? Казвам ви, че ще им отдаде правото скоро. Обаче, когато дойде Човешкият Син ще намери ли вяра на земята?“

Божиите срокове не са във наша власт. Ако първият удар върху кремъка не прави искра, повторете удара. Бог чува молитви, но не отговаря в срок, който ние сме избрали за отговор. За това е необходимо настойчиво и постоянно да искаме от Него.

В дните на кремъка и серни клечки е трябвало отново и отново рязко да се ударя, може би, десет пъти, за да се получи искра, но след като човек  успее, той е изключително доволен от постигнатото.

Не трябва ли да показваме същото постоянство и надежда по отношение на духовната страна на нашия живот?  От тази страна, ние имаме по-голяма сигурност за успех, отколкото, когато се справяхме с кремък и кибрита, защото тук имаме подкрепата на Божиите обещания.

Човек никога не трябва да се отчайва. Времето на Божията милост идва, ако вярваме. Нека да искаме с вяра, без да се съмняваме и да не прекратяваме молитвите си, защото Царят забавя отговора си. Удряйте, докато се получат искри, запалете фитила и скоро светлината ще избухне.

Не вярвам да съществува случай в историята на Божието царство, където правилната молитва, принасяна по правилния начин, завинаги да е останала без отговор.

Семейство Минчеви получиха тази зима дългоочаквания подарък. В дома им се роди момиченце. То бе красиво и нежно създание. Кръстиха я Виктория.

Скоро забелязаха, че очите на детето не са добре. Започнаха незабавно лечение. Някаква стара леля от рода им ги посъветва да слагат горещи компреси на очите на детето, но това доведе до лоши последствия. И Вики, така наричаха всички малкото момиченце, ослепя.

Въпреки недъга си, момиченцето не капризничеше, не изразяваше гласно недоволство от съдбата си. Това дете имаше борбен дух и много силна воля.

Бог бе предвидил жизнения ѝ път макар и с такъв дефект. Той бе решил да я използва за свое оръдие.

На 19 години Виктория постъпи в университета. Наравно със зрящите тя усвои преподавания материал и завърши с най-висок успех във випуска. Завиждаха ѝ, но същевременно я съжаляваха.

Но това не ѝ попречи да постъпи в един център, където обучаваше слепи хора, деца и възрастни. Там тя срещна много съкрушени сърца, които искаха единствено да се разделят с живота си, но тя ги приканваше към нов път с Исус Христос, влагайки цялата си любов, търпение и разбиране.

Без страх Виктория с една група християни посещаваше местния затвор. Тя говореше на загрубелите мъже и изпадналите в немилост жени.

– Всеки от вас е направил нещо грозно в живота си, затова е попаднал на това мрачно място, но Бог ви обича. Затова изпрати Сина си, за да бъдете спасени.

Веднъж по време на молитва  един от затворниците извика:

– Не ме отминавай, Исусе.

Бог чу молитвата му и го направи нов човек, а после той стана добър работник на Божията нивата и сееше Божието Слово сред недостигнатите.

Този молитвен зов на затворника дълбоко докосна сърцето на Виктория и тя написа прекрасна песен:

„Не ме отминавай, Исусе! Осени с Духа Си падналата ми душа. Чуй молбата ми, не ме отминавай! …..

Страданията не са напразни. Те ни възпитават, облагородяват душата ни, дисциплинират ни. Всяка болка и мъка прояснява целта на живота ни, закалява ни и изработва у нас стабилен и силен характер.

Виктория се превърна в ярък поет. И от своите страдания, болки и мъки тя извлече много радост, любов и съпричасност, с които възпяваше Господа в стихове и песни.

Много хора бяха докоснати от песните ѝ и те отвориха сърцата си за Бога.

Бог се нуждае от хора, на които той може да се разчита. Той иска ние да бъдем толкова решителни и толкова благонадеждни, колкото и постоянни. Вярата се заключава точно в това.

Бог търси хора, на които да възложи цялата тежест на Своята любов, сила и верни обещания.

Божиите локомотиви имат достатъчно сила, за да се справят с всяка тежест, която ние закачим за тях.

За съжаление, много често кабелът, който прикрепяме към локомотива, се оказва твърде слаб, за да издържи тежестта на нашите молитви. За това Бог ни изпраща на поправка. Учи ни да бъдем благонадеждни и издържливи в живота на вяра.

Нека прилежно се отнасяме към нашите уроци и да заемем твърда позиция, за да устоим.

Бог знае, че ти си в състояние да преминеш през изпратеното ти изкушение. Ако не беше така, нямаше да ти го изпрати.

Неговото доверие в теб обяснява всички изпитания в живота ти, колкото и горчиви да са. Бог познава нашите сили и ги измерва до последния инч.

Никога не се е случвало, някой човек да бъде изпитан от Божие изпитание повече, отколкото може да понесе.