Дядо Матей беше много уважаван старец. Той беше щедър и бе винаги готов да помогне на някой изпаднал в беда. Над бедните се смиляваше и им даваше хляб и дрехи.

При него идваха младежи, за да се учат и попиват от мъдростта му. Дядо Матей много ги обичаше и ги посрещаше с радост.

Понякога тези млади хора бяха много невъздържани и намираха начин да оправдаят нежеланието си за една или друга работа.

За това дядо Матей, често се молеше за тях:

– Господи, не ме разделяй с тези млади мъже в бъдещият ми живот. Лошо е, че понякога си мисля недобри неща за тях, за това прости ми. Знам, че искаш да ги спасиш и да бъдат в  Небесно Царство……

Той често се молеше така, но отговор на молитвата си не получаваше.

Веднъж имаше празник в съседното село и дядо Матей бе поканен със своите ученици.

– Къде ще ходя? – питаше се старецът. – По-добре е да вървят младите, нека се повеселят.

Но през нощта в съня си чу глас:

– Отиди на празника, но направи така, че като тръгнете, младежите да вървят напред, а ти малко остани назад.

Дядо Матей така и направи.

Младежите като вървяха напред видяха, че на средата на пътя лежи човек. Той беше изтощен. Дрехите му бяха разкъсани, а по тялото му имаше множество кървящи рани.

Един от младите хора се спря и го попита:

– Какво се е случило с теб, човече?

– Звяр скочи върху мен, изподра ме с ноктите си и ми нанесе тези рани, а сега няма кой да ме отнесе до близкото село, – каза човека плачейки.

– С какво да те закараме в селото? – скочи един от групата. – Виж нямаме кон или магаре. Самите ние вървим пеша.

И младежите продължиха пътя си без да помогнат на нещастника.

Скоро до стенещия човек стигна и дядо Матей.

– Кажи ми, човече, преди малко оттук не минаха ли младежи?

– Да, – отговори падналият. – Попитаха какво ми се е случило и си тръгнаха, като ми казаха, че с нищо не могат да ми помогнат.

– Е, тогава аз ще те отнеса до селото.

– Но ти си сам, пътят е дълъг, а и вече си стар, как ще ме отнесеш? Остави ме. По-добре тук да умра, отколкото някъде да паднеш под тежестта ми.

– Нима си забравил, че има Бог. Не се страхувай, Той няма да ни остави, – каза насърчително дядо Матей.

След това качи раненият на раменете си и тръгна.

В началото на дядо Матей му бе много трудно да пристъпя. Обливаше се в пот, препъваше се, насмалко щеше да падне. Под непосилната тежест, едва крачеше. Не му стигаше въздух, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му.

Изведнъж дядо Матей усети, че товара му олекна. Обърна глава назад и откри, че човека, който носеше на раменете го няма.

Старецът нямаше време да разсъждава върху случилото се, когато дочу глас:

– Ти постоянно се молиш за своите ученици да получат вечен живот, но те правят едно, а ти друго. Ако искаш да бъдат с теб в Небесното Царство, трябва да ги научиш да постъпват като теб спрямо другите.

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

Беше валяло и въздухът се поразхлади.

– Този дъжд ме подтиква към безделие, идва ми да се излежавам и нищо друго да не правя – протегна се Бойко. – Отпуснал съм се и нямам никакво желание за каквото и да е.

– И за молитва ли нямаш желание? – попита го Вихрен.

– Дори и за нея, – усмихна се Бойко.

– От по-възрастни християни съм чувал, че ако човек не се моли, се чувства зле.

– Аз лично се съмнявам в това, – понамести се върху възглавницата Бойко.

– Може би си прав, – донякъде се съгласи Вихрен. – Зле ще се чувства не човека, а неговият дух. Духовният човек се поддържа не от храна, а от молитва. Когато някой срещне Господа, той получава нов живот, който може да се поддържа или да бъде умъртвен.

– В Новия Завет никъде няма да намериш обичайните възгледи за молитвата. Ние я използваме обикновено като средство за добиване на нещо за себе си, – погледна предизвикателно Бойко.

– Да, но тя ни е дадена, за да познаем Самият Бог, – наблегна Вихрен. – Ние ту мърморим, ту се борим за вяра, но искаме съвсем малко.

– А видял ли си как дръзновено се молят децата? – попита Бойко.

– В тях няма проява на слабост или страх. Но само с молитва се влиза в Божието присъствие.

– Чувал съм съвети от рода: „Бъдете пред Бога каквито сте. Казвайте Му какво ви боли или какво не можете да направите“, – намръщи се Бойко. – Ами ако всичко си мога, за какво да притеснявам Бога?

– Звучи ми като самохвалство. Нима наистина всичко можеш и Бог не ти е нужен?

Бойко завъртя глава и веднага смени темата:

– Защо казват, че молитвата променя света?

– По-правилно е да се каже, че тя променя теб, а чрез теб се променя и света. Бог така е устроил всичко, че молитвата, в основата на която лежи Изкуплението, изменя мирогледа на човек и възгледите му за живота.

Бойко неспокойно се размърда, а Вихрен продължи:

– Молитвата няма да измени външността ти и да те направи по-привлекателен за момичетата, тя прави чудеса в душата ти.

Бойко махна с ръка и излезе навън, където слънцето отново се бе усмихнало.

Капитанът бе в отчаяние. Пред кораба му се стелеше гъста мъгла и той закъсняваше с графика. Някои от пътниците вече недоволстваха.

При капитана, който 24 часа не бе напускал поста си поради извънредното положение, се приближи възрастен мъж и учтиво му каза:

– Капитане в петък следобед трябва да бъда на една среща.

– Това е невъзможно! – възкликна капитанът.

– Добре, – каза мъжът, – ако вашият кораб не може да направи това, Бог ще намери друг начин. В продължение на 58 години никога до сега не съм нарушавал  думата си. Нека да се помолим.

Капитанът изгледа мъжа подозрително и си помисли: „От коя ли лудница е излязъл този човек? Подобно не съм виждал до сега“.

– Господине, – каза капитанът, – нима не виждате колко е гъста мъглата?

– Не, – отговори мъжът, – моите очи се устремени не в гъстата мъгла, а в живия Бог, Който контролира всички обстоятелства в моя живот.

Странният господин коленичи и с прости думи се обърна към Бога в молитва.
Когато той свърши,  капитанът също поиска да се помоли,  но мъжът сложи ръка на рамото му  и му каза:

– Първо, вие не вярвате, че Бог ще ни отговори. Второ, аз вярвам, че Той вече ни е отговорил и не е нужно повече да се молим.

Капитанът го погледна изненадано.

– Капитане, през всичките години на живота си, откакто познавам Господа, не е имало ден, в който да ми е била отказана аудиенция при Царя. Нека излезем на вън, и ще се убедите, че вече няма мъгла.

В петък следобед Божият мъж бе на мястото на срещата.