Валентина отвори бавно подаръка. И този, както всички останали, тя получаваше от близката си приятелка Елена. Той беше оригинален и специфично подбран. Елена много добре познаваше Валентина.

– Тя знае всичките ми слаби и силни страни – каза си Валентина – и въпреки всичко ме обича.

Валентина притисна подаръкът към гърдите си и тъжно констатира:

– Знам, че никога няма да мога да ѝ подаря толкова скъпо нещо. Тогава по-добре да ѝ върна подаръкът.

След това си представи как Елена очаква да чуе мнението за подаръка, който е изпратила. Тя виждаше вече радостното ѝ лице, когато чуе, че тя  харесва , това, което е получила.

– Не, не мога да я лиша от това удоволствие, – каза си Валентина. – Това е подарък и за двете ни. Аз се радвам, че съм го получила, а тя, че ми го е подарила.

Валентина сериозна се замисли. Какво правеше тя?

– От години  не приемам скъпоценния подарък, който Бог ми дава, – едва чуто прошепна Валентина. – Неговата прошка, кръвта на Исус. Като си помисля, колко дълго време възприемах този дар като дълг, за който не мога да заплатя. Чувствам вина, с която не мога да се справя.

Валентина закрачи из стаята, като държеше в ръцете си току що получения подарък.

– Ето днес отворих подаръка на Елена и сякаш видях Исус в действията ѝ. Той се е жертвал за мен с голяма любов, независимо от слабостите ми и невъзможността за заплатя за това.

В съзнанието ѝ изплуваха думи от Библията: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

– Всичко, което трябва да направя, – каза си Валентина, – е да Му благодаря.

Най-после Бог и бе отворил очите, да вижда даровете, които получаваше от Него и най-накрая отзивчивото ѝ сърце прие дара Му с благодарност.

Ние сме благословени, когато приемаме с благодарност Божиите дарове.

В съответствие с решението на Европейския съд от 2013 г. ако влакът е закъснял с 1-2 часа, задължително е връщането на най-малко 25% от цената на билета на пътника.

Ако влакът се забави повече от 2 часа, на притежателят на билета трябва да се възстановят най-малко половината от разходите.

Интересно е, че трябва да се компенсира закъснението на влака, дори ако той се забави по „форсмажорни“ причини. Например, жп стачка или ако на релсите е застанал елен или лос, доста често срещано явление за Скандинавия.

Т.е. според мнението на Европейския съд, навремената доставка на пътници до целта е преди всичко.

Глобализацията е проникнала и в земята на изгряващото слънце. Сега жителите на Япония се обличат като европейци в дънки и тениски. Въпреки това уважението към традициите е в кръвта им.

Да разберем, че в Япония има празник е много просто. Хората се държат в съответствие с древни традиции. И това става по един и същи начин, както в столицата и в провинцията.

Към празниците японците се отнасят искрено като децата. Повечето от тях вярват, че ако спазват правилно обредите, това ще им донесе щастие.

Когато момиче навърши пълнолетие и купуват традиционно кимоно. За сравнение, много даже за сватба  не се готвят така, а взимат под наем облеклата. Момчетата се обличат в традиционни костюми.

Общинските власти се канят на всеки празник, на който се празнува за младеж или девойка, които навършват 20 години. Смята се, че така тези хора прекрачват прага на „зрелия живот“. Независимо от това, че между младежите е разпространено мнението за излишната сложност на традиционния етикет и церемония, към този празник се отнасят много сериозно.

Интересното е, че в Япония не се дават подаръци на общите празници, с изключение на Нова година. Хората се поздравяват помежду си, като изпращат картички. Но по-често те се събират на групи по интереси и отиват сред природата.

Наближи 1 март и в църквата започваха да се чуват спорове относно мартениците.

Петър и Иван бяха приятели, но това не им пречеше да спорят по някои въпроси особено, когато бяха на различно мнение. Случая с мартениците бе точно такъв.

– И ти ще ми твърдиш, – разпалено жестикулираше Иван, – че да носиш мартеница, в това няма нищо лошо?!

Петър изгледа разпаления си приятел и спокойно му обясни:

–  Ти знаеш моето мнение по въпроса, но това не е най-важното. За мен не е никакъв проблем да приема, че ти мислиш по друг начин. Аз уважавам и приемам това. Дори няма да правя опит да ти наложа собствено си мнение.

– Ако ти приемаш мартениците, ще приемеш и всичките им езически ритуали, – клокочеше като вулкан Иван.

– Мартениците ли са твоя истински враг? – Петър погледна сериозно в очите приятеля си. – Или твоята ревност като християнин се проявява само на празниците, подобни на този?

– Чуй ме  добре, – започна настъпателно Иван. – Истинските християни не носят мартеници, не сурвакат на Коледа, не пият алкохол, не ходят по дискотеки, слушат само християнска музика и имат само християнски приятели. Те не пропускат църковна служба, често и точно цитират Библията.

– Но това са само външни неща, – въздъхна Петър,  – които изместват фокуса от някои по-дълбоки и по-важни християнски ценности, като искрена загриженост за хората, преодоляване на собственото „аз“ в случай на конфликти, въздържане от клюкарство и злословие, отказ да използваме “удари под кръста” в самата църква. Можеш да изглеждаш външно образцов според твоите стандарти, но не осъзнаваш какво е вътрешното ти състояние.

– Замислял ли си се някога колко абсурдно изглеждат мартениците?

– Ако отхвърлиш традиция, която повечето спазват, без да влагат в нея нищо, как след това ще им свидетелстваш за Христос и своята вяра? Не си ли забелязал, колко често невярващите ни възприемат като чудаци? Те с такива като нас не искат да имат нищо общо.

– Но ние излизаме сред хората, – вече по-спокойно започна да говори Иван, – планираме тези си дейности. Раздаваме Библии, брошури и книги. Споделяме Благата вест със случайно срещнати хора.

– Знаеш ли на какво ми прилича всичко това? – засмя се Петър. – На внезапна атака от обграден замък. От вратата му излиза една шепа смелчаци, действат и отново се връщат обратно в крепостта. Не разбираш ли, че така се самоизолираме.

– И все пак ……, – Иван млъкна.

– Ако хората си слагат мартеници водени от езическо желание да получат чрез тях някакво благословение, добре ние ще се дистанцираме от тази им дейност, но ако смисъла е съвсем друг, нужно ли е да се конфронтираме с тях?

– Но това е езическо суеверие.

– Ако си сложа червен и бял конец от уважение към една българска традиция, която харесвам, с ясното съзнание, че това няма да ми донесе никаква полза. Но осъзная, че хората около мен правят същото водени от същите подбуди, аз не правя нищо противно на Бога.

– Но ти сигурен ли си, какво разбират те и защо наистина носят мартеници?

– Знам, че възприемаш нещата по друг начин и твоята съвест не ти позволява да сложиш мартеница. Уважавам убеждения ти и няма да направя нищо, което може да те съблазни. Ето поради това съм решил да не нося мартеница, макар че имам свободата да го направя.

– Е, поне няма да носиш мартеници – въздъхна Иван – и това е нещо…..

Преди всяко представяне на нова опера Майербер бил жалка гледка. Изглеждал несигурен и съмняващ в успеха си.

По време на репетиция той питал всички за мнението им и искал съвет, даже и от отговарящия за спускането и оттеглянето на различни декори посредством машина.

Всяка дреболия му се струвала опасна за бъдещия успех на операта му.

Когато репетирали „Робърт Дяволът“, той решил, че във второто действие на сцената обстановката е много бедна. Прекъснал репетицията и започнал да се оплаква на директора на театъра:

– Скъпи мой, вие наистина ли искате съвсем да погубите музиката ми? Тук няма какво да се гледа!

Сцената незабавно била подновена и в нея царял небивал разкош.

– Маестро, сега доволни ли сте? – попитал директорът.

Като огледал сцената композиторът едва не заплакал:
– Е, сега, мили мой, окончателно ме съсипахте! Какво сте сложили на сцената? В края на краищата, публиката ще се взира и оглежда всичкия съблазнителен разкош, с които сте я натъкмили и просто няма да слуша музиката ми!