Дядо Добри бе щедър градинар. Всичко, което отглеждаше в градината си, го раздаваше на нуждаещите се, а за себе си оставаше само една малка част.

Веднъж градинарят чу как някой тихо му нашепваше:

– Спести малко пари за себе си, стига си се грижел за другите! Ще остарееш, ще се разболееш и тогава кой ще ти помогне? Така и ще си отидеш!

Дядо Добри се замисли. И той реши да последва тези съблазнителни думи. Така натрупа доста пари, но не можа да им се нарадва, защото го заболя крака.

Натрупаните пари отидоха по лекари и за лекарства, но нищо не помогна, за да се излекува крака му.

Накрая дойде един по-опитен доктор, който му каза:

– Ако не отсечем крака ти до коляното, ще умреш.

Дядо Добри се уплаши и се съгласи.

Тогава докторът му предложи:

– Нека да направим операцията след три дена.

През нощта градинарят не можа да заспи и дълго плака пред Бога:

– Господи, спомни си как работех в градината си и давах всичко за бедните….

Изведнъж дочу глас:

– А в последно време не трупаше ли пари само за себе си? Ти престана да уповаваш на Бога и започна да разчиташ на парите си. И сега всичко изгуби. Докторът ще ти отреже крака и ще останеш инвалид за цял живот.

– Господи, прости ми! Ако стана инвалид няма да мога да отглеждам отново плодове и зеленчуци за нуждаещите се. Моля Те, запази крака ми!

Дядо Добри продължи да се моли с благодарение, докато дойде мир в сърцето му.

В назначение ден за операция докторът дойде да потърси градинаря в дома му, но не го намери.

– Къде е болният старец, който живееше тук? – попита лекарят съседите.

– Рано тази сутрин отиде да работи в градината си

Докторът се изненада, но тръгна към показаното му място. Там завари дядо Добри да си пее и прекопава земята.

– Добро утро докторе, – усмихна се градинарят. – Вижте, Бог ми подари нов крак, за да продължа да служа на бедните.

– Да, наистина, – съгласи се лекарят, – Бог е направил чудо в живота ти, старче! Да бъде благословено Името Му!

Заоблачи се. Небето се покри със сиви дъждовни облаци. Павел и Тома потърсиха да се скрият някъде, защото едри дъждовни капки започнаха да удрят по асфалта.

Видяха, че закусвалнята още не беше затворила вратите си и се вмъкнаха бързо в заведението. Настаниха се удобно на една маса. Поръчаха си чай и баница със спанак.

Докато чакаха да дойде поръчката, двамата се заприказваха.

– Виж в какво време живеем, – оплака се Тома, – Накъде се движи историята?

– Тя се намира в Божиите ръце, – уверено отговори Павел.

– Какво говориш? Виж какъв хаос е около нас. Бедствия, катаклизми, протести, войни и какво ли още не …. – възмути се Тома.

– Въпреки всичко това всемогъщата Божия ръка винаги води до осъществяването на Неговия план, – наблегна Павел.

– И ти вярваш в това? – погледна го изненадано Тома.

– Не винаги можем да осъзнаем действието на Бога в света. „Неявно действа Господ, творящ чудеса“, – завърши Павел с цитат от една песен.

– Но къде е той?

– Бог е винаги до нас. Той ни подкрепя със Своя промисъл и неусетно за нас изпълнява Своята воля.

– А в какво се състои тя?

– „Да се събере в Христа всичко – това, което е небесно и земно“, – цитира Библията Павел. – Един ден, силата на сатана ще бъде премахната и Христос ще царува над цялото творение. В този ден всеки грях на този бунтовен и покварен свят ще бъде изчистен и ще настъпи Христовото Царство на праведността и мира.

– Но погледни какво пишат по вестниците! Чуй какво говорят по телевизията! – настояваше Тома.

– Нека не те смущават заглавията във вестниците, нито изказванията по телевизията. Бог непрестанно работи в този свят и един ден царството на Христос ще триумфира.

Поръчката пристигна и двамата мълчаливо се заеха с нея.

Отново жега. Нито един облак не се мярка в небето. Всичко е затихнало и жадува за лек полъх.

Зарко и Жельо се бяха цопнали в плитката вода на реката, която донякъде облекчаваше положението им.

Може би това им помагаше да се настроят философски.

– Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството, – констатира Зарко.

– Така е, – съгласи се Жельо, – имаме стотици телевизионни канали, професионални спортни отбори, или поп групи, които непрекъснато търсим и съзерцаваме.

– Има и хора, – продължи Зарко списъка на развлеченията, – които има две вили и се чудят в коя от двете да прекарат почивката си.

– А ние какво правим? На поредния празник често се огорчаваме, че не са ни подарили най-новата компютърна игра или някоя нова джаджа.

– Убеден съм, – категорично заяви Зарко, – че безумното желание за повече забавления е симптом на много сериозен проблем.

– Някои смятат, че сме най-скучното поколение в историята, – опита се да налучка Жельо проблема.

– Възможно е да са прави, – уклончиво каза Зарко.

– Дълбоко в сърцата си имаме неудовлетвореност, празнота, викаща за вътрешен мир и спокойствие, която с нищо не можем да наситим, – възкликна Жельо откривайки разковничето.

– И колкото повече се опитваме да я запълним, – допълни Зарко, – толкова по-силна става нашата неудовлетвореност.

– Само Христос може да насити празнотата в нашите сърца. – каза настървено Жельо. – И когато се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява.

– Божието Слово ни насочва към Небесното царство, където нашите неспокойни сърца, най-накрая ще намерят мир, – заключи Зарко.

Жегата си е жега, но прохладните води на полуизчезналата река наведоха двамата младежи на интересни мисли и изводи.

Клара бе жизнено и любвеобилно момиче, но изведнъж ослепя. Тя искаше да стане медицинска сестра, но неочаквана алергична реакция я доведе до ослепяване.

Семейството ѝ бе помрачено от случилото се.

– Не разбирам защо Бог допусна Клара да ослепее? – изпълнен с болка попита баща ѝ

– Но Бог може и да я изцели, – малко по-обнадеждена каза майка ѝ

Всекидневно по няколко пъти на ден, те се молеха за изцелението на дъщеря си.

След три операции зрението на Клара се върна. Всички бяха щастливи и обнадеждени.

След шест месеца Клара отново престана да вижда. Родителите ѝ потърсиха най-добрата медицинска помощ и започнаха усърдно да се молят с вяра.

Тъй като се надяваха Бог да я  изцели, мина почти цяла година преди да преминат към обучението и приспособяването на Клара като незряща.

Минаха пет години. Осемнадесет операции. Но въпреки всичко Клара остана сляпа.

Веднъж, когато баща ѝ се молеше за нейното изцеление, чу Бог да му казва:

– Има по-важни неща от изцелението. Такива като удовлетворение, радост и мир, имаш ли ги? Ти направи желанието си за изцеление на дъщеря си по-важно от взаимоотношенията ти с Мен.

Всъщност Клара бе щастливо омъжена. Завърши магистърска степен и активно служеше на Бога.

– Да, – призна бащата на Клара, – през последните пет години бях се посветил изцяло на молитвата за изцелението на дъщеря ми, а не върху общението ми с Теб, Боже. Бях ослепял, за това се бях съсредоточил към проблема, който ми изглеждаше прекалено голям, за това не можех да видя, Този Който можеше да го реши.

Въпреки че дъщеря му е още сляпа, той продължи да се моли с авторитета, който Бог дава на всеки вярващ. Бащата още вярва, че Бог може да я изцели, но той започна да се фокусира върху взаимоотношенията си с Бога и се научи много повече да Му се доверява.

Веднъж, когато бащата на Клара споделяше в църквата всичко случило се с него, той завърши с думите:

– Ако имате проблем, който ви изглежда непреодолим, поставете Бог между вас и проблема.

– Разсейването е едно от основните средства на сатана, – каза пастирът след думите на Клариният баща. – Той се опитва да навреди на отношенията ни с Бога, като ни насочва към нашите проблеми вместо към нашия Небесен Отец. През цялото време този мъж е разказвал на Бога за проблемите си, но в същото време се е опитвал сам да ги разреши. Лошо ли е направил като се е молил за изцелението на дъщеря си? Не. Библията казва: „Не се безпокойте за нищо; но във всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение; и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“.

Цял ден пътуваха. Такава им беше работата. Любомир беше снабдител, а Страхил беше застраховател. Двамата се срещнаха в едно малко село, където  им се наложи да пренощуват, а на другия ден щяха да продължат работата си.

Любомир и Страхил дълго разговаряха и споделиха впечатленията за промените настъпила в района. Накрая сънят ги обори и те заспаха.

Нощта беше спокойна и затихнала. Само от време на време се чуваше лай на кучета и бръмченето на някоя закъсняла кола.

Изведнъж вик разтърси тишината:

– Селото гори!

Любомир бързо стана и започна да се облича. Той беше вече готов да се втурне на помощ, когато Страхил го спря:

– Не си губи времето напразно. И без това ще се намерят достатъчно хора да гасят пожара, та това е цяло село. И освен това, това нас не засяга, защо трябва да тичаш да им помагаш?

Любомир го изгледа недоумяващо:

– Всеки от нас може да попадне в подобна ситуация, защо да не им помогна?

И без повече да се разправя, отвори вратата и хукна навън, за да гаси пожара с другите.

Страхил неохотно се надигна от леглото, облече се и бавно последва Любомир.

– Поне да видя какво става и без това няма да мога да заспя веднага, – измърмори той под носа си и продължи мудно по посока на виковете и пламъците, които разкъсваха нощния мрак.

Около една горяща къща плачеше жена, тя викаше отчаяно и протягаше ръце напред:

– Децата ми …. моля ви, спаси децата ми?!

Когато Любомир чу вопъла на скърбящата майка веднага се хвърли в дома, който вече беше целият обхванат в пламъци.

– Боже, този човек ще погине, – извика една възрастна жена, която уплашено гледаше буйния огън.

– Този е луд, – извика як мъж в работен комбинезон. – Какво ще открие в тези пламъци, а и покрива скоро ще се срути върху главата му.

Когато вече всички мислеха, че и Любомир е изгорял в къщата, той изскочи от вратата. В едната си ръка държеше пеленаче, а с другата бе гушнал около двегодишно момченце. Той подаде децата на майката и ѝ се усмихна.

Жената пое децата и просълзена започна да го благославя:

– Господ да те благослови и да те опази! Бог да осияе с лицето Си над тебе да ти покаже милост и да ти даде мир!

Които бяха наблизо се зарадваха и поздравиха Любомир и щастливата майка, а Страхил безучастно стоеше настрана и само наблюдаваше.

Той стана свидел на чудо, което го наведе на размисъл. Страхил имаше кораво сърце и не се трогваше от нищо, но тази нощ случилото се силно го докосна и разтърси.

Колко често стоим от страни и си казваме:

– И без нас ще се намерят хора, които да помогнат. Това нас не ни засяга.

Но по този начин хората продължават да гинат в огъня на пороците и греховете си и няма кой да ги спаси. Затова не стоте пасивни!