Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Растенията крият в себе си прекрасен аромат, но не винаги го изявяват, тъй както даровете на Божията благодат стоят неупотребявани в непроменената душа на вярващия.

Насаждат се много растения, но почвата около тях не диша аромата на истинската любов и Божиите дела на милост.

Много ветрове духат върху репея, но само едно от тези растения благоухае.

Понякога Бог изпраща на своите деца тежки изпитания, за да могат в тях да се развият даровете на Неговата благодат.

Факела свети най-ярко, когато вятърът духа върху него.

Хвойната издава най-приятната си миризма, когато я хвърлят в огън.

Най-добрите качества на християнина се проявяват под напора на страданията и несгодите.

Съкрушеното сърце излъчва приятно за Бога благоухание.

Асен се събуди и се огледа наоколо. Разбра, че е сънувал и бавно започна да си припомня това, което бе видял насън.

Беше отново в родното си село. Стоеше на брега на реката. това, което видя силно го изненада.

От коритото на реката бликаше фонтан и той знаеше, че това е минерална вода. Дебелината на струята бе колкото китката на ръката му.

Той стоеше зашеметен от видяното. Поколеба се, но нагази в реката, водата му бе до колене.

Наоколо се носеше бяла пара и миризма на сяра. Протегна ръка, но не посмя да докосне фонтана.

На брега го чакаха хора. Не си спомняше кои бяха точно, но ги познаваше.

Асен отново погледна мястото и се сети, че преди много години тук искаха да направят център с модерна сграда за читалище.

Дърветата и всичко друго бяха като едно време.

Асен прецени на ум, че от мегдана до фонтана няма и двеста метра. Погледна хората, които го бяха наобиколили и без колебание каза:

– Започваме!….. От утре започваме…

Хората закимаха одобрително. Лицата им бяха радостни. Те се усмихваха.

Странен сън. Асен се опита да влезе в ролята на Зигмунд Фройд, но в крайна сметка повече разчиташе на интуицията си, тя никога не го бе подвеждала до сега.

Фонтанът, минералната вода, мястото определено за читалище, средище на духовния живот в селото, не това не беше случайно.

Това бе една погубена народна мечата.

Той знаеше вече какво му бе казал съня. Неговите ръкописи, които бе дал в редакцията, щяха да действат като целебен извор. Думите му щяха да събуждат, подбуждат и възпламеняват съвести, които отдавна бяха заспали.

– Дай, Боже, и за нас да настъпят по-добри дни, – усмихна се Асен на себе си.

Слязоха от колата и веднага навлязоха сред блъсканицата на пазара. Из въздуха се носеха миризми на печени пържоли, кюфтета и кебабчета, а това засилваше апетита.

Славка предложи:

– Ще се наредя на опашката ето тук и ще взема за всеки по нещо.

Милен рязко възрази:

– Предпочитам да седнем някъде на маса и да се нахраним като хората.

Групата продължи по дългата отрупана със сергии улица. Тъкмо вече се измъкваха от навалицата, когато Милена дръпна Андрей за ръкатa:

– Виж този човечец! – ръката ѝ сочеше мъж на около 65-68 години, да рови с пръчка в кофата за боклук.

Всички спряха. Милен искаше да подмине, но Славка го придърпа.

В това време старият човек измъкна мазна филия хляб и без да я избърше, лакомо я заръфа.

– Хареса ли ти това? – попита Славка, като се обърна към Милен.

– Винаги е имало такива, – кисело отговори Милен.

– Преди повече от половин век е било напълно възможно, – каза Милена,- но сега това е зачестило. Много често можеш да срещнещ човек в подобно окаяно положение.

– Това е позор за една държава, – прибави Славка, – позор за народа ни.

Всички бяха напълно съгласни с последните думи. Но кой ти обръща внимание на това днес? Всеки се е затворил в себе си и гледа как да оживее в това смутно време.

В замяна  на това други се възползваха от ситуацията и започнаха да трупат, кой каквото може да докопа …… за такива няма насита.

Колкото и невероятно да ви звучи, те наистина миришат.
Характерната им миризма не е на метал.
Тогава на какво миришат монетите и от къде се получава тази миризма?
Миризмата идва от съединения, образуващи се от контакта на метал с органични вещества, например, човешката пот.
Освен това, за да почувства човек този „метален“ мирис, са необходими съвсем малко на брой реагенти, химически вещества, които разпознават присътвието на друго познато вещество.