Мисълта за Денят на благодарността възкреси много спомени у Гергов. Той слушаше обясненията на възрастната жена, която пътуваше до него:

–  Нося доста продукти, с които ще приготвя чудни неща у дъщеря ми. Какъв пир и веселие само ще си устроим.

И тя се отнесе за малко в мечтите.

–  Дъщеря ми смята, че всичко се изчерпва само с пуйката. Вероятно вече я е купила и сега пуйката е в хладилника. Тя ще стане много рано, още в зори, за да я приготви. Но пуйката не е най-важното на този празник.

Гергов само кимна.

– Искате ли да знаете как приготвям заливката за пуйката?

Мисълта за сос към пуйката, блестящ, вдигащ пара кафяв сос замъгли съзнанието му.

– Едно от важните неща в Деня на благодарността е заливката на пуйката, – продължи жената. – Първо ….

– Заливка с бульон от дреболии? – каза тихичко Гергов.

– Разбира се! – те си пое дълбоко въздух. – Първо брашното се запича до кафяво в тигана.Това е и тайната на приготвянето му. Така се отстранява цялата влага и не остават бучки. Сипвате в тигана половин чаша брашно, разбърквате, докато брашното стане кафяво, но внимавате да не загори. После го оставяте настрани и сварявате дреболиите.

Гергов слушаше като омагьосан.

– Когато пуйката е готова, сипвате чаша мазнина от изпеченото месо в запеченото до кафяво брашно в тигана. Малко ще запращи, но трябва да бъркате, докато се получи еднородна паста. После започвате да прибавяте бульона чаша по чаша, докато сипете шест чаши. Разбърквате. Сместа се сгъстява. Добавяте сол и пипер. Става невероятно вкусно.

Гергов затвори очи. Устата му се напълни със слюнка. Той се върна назад, когато беше със семейството си, двете си сестри и брат си.

– А ще имали сос с плодове? – попита Гергов. – Или го предпочитате желиран?

– Ще има и от двете.

Гергов си представи как майка му и баба му сръчно приготвят вкусотиите.

– Ще има пай със орехи, картофи, шоколадов крем и сметана, … – започна да изрежда жената. – Благословено да е изобилието.

Гергов я слушаше внимателно и си представяше всички тези неща, които тя изброяваше.

– А знаете ли кое е най-хубавото на Деня на благодарността?

Гергов я погледна изненадано. Нима не е храната? Нали за нея говореха до сега.

– Най-хубавото на празника са хората край масата.

Очите на Гергов се напълниха със сълзи. Той наведе глава, за да не види жената мъката му. Той живееше сам. Жена му го бе напуснала, а с децата си не се виждаше често. Кой щеше да му направи пуйка за предстоящия празник?

– Ако искате можете да се присъедините към нас за празника, вярвам, че дъщеря ми няма да има нищо против, – предложи жената.

– Разбира се, – дъхът на Гергов едва не спря. Едва задържайки сълзите си прошепна, – защо не ….

На Андрей изобщо не му се говореше. До сега не се бе чувствал толкова безпомощен. Дида седеше на другия край на масата и също мълчеше. Андрей не веднъж се бе прибирал в подобно състояние. Тя знаеше, че не трябва да го притиска с въпроси

Когато решеше, той сам започваше да говори, а тя само трябваше да го изслуша. Свалянето на товара от плещите обикновено помагаше, но болката при преживяното можеше да се случи толкова голяма, че бяха нужни седмици, дори години, за да се стопи.

Децата тичаха наоколо и крещяха. Андрей  много се раздразни от шума и Дида забеляза това.

– Може ли малко по-тихо? – подвикна Дида с надежда, че ще предотврати избухването на съпруга си.

Но децата са си деца. Те закрещяха още по-силно.

Андрей удари масата, каната на нея подскочи и се разби в пода. Навсякъде плисна сок. Андрей скочи от стола и изкрещя:

– Не чувате ли какво казва майка ви? Само за вас ли няма правила? До гуша ми дойде от отсъствието на уважение в този дом. До тук беше, ясно ли ви е?

Момчетата се заковаха. Уплашиха се, но не се разплакаха. Баща им рядко си изпускаше нервите, но случеше ли се, наказанията бяха много жестоки.

Дида издърпа децата и каза малко по-спокойно:

– Отивайте в стаята си. Облечете пижамите си. Измийте си зъбите си и може да гледате, но само един филм.

Андрей крачеше напред назад в стаята. Ръцете му от време на време се свиваха в юмруци. Не можеше повече да крие причината и започна:

– Всичко е заради Симон. Разказа ми всичко. Откраднал е нещо от столицата, а ме излъга че заминава само по работа. Трябваше да бъде арестуван.

– Направил го е заради майка си, – тихо каза Дида. – Нали знаеш, че е тежко болна. Предстоеше ѝ операция, а знаеш колко скъпи са те сега.

– Но аз не съм измислил законите и правилата, – безпомощно вдигна ръце Андрей. – Иди го кажи на съдията.

– Пак ще го тикнат зад решетките, а майка му какво ще прави без него? – попита с болка Дида.

– Разбрах, че майка му има рак, – въздъхна Андрей. – Никакво лечение или операция не биха и помогнали. Има разсейки из цялото тяло.

– Сигурно ли е? – Очите на Дида се напълниха със сълзи, тя познаваше тази жена.

Двамата стояха и мълчаха. бяха прекарали заедно 15 години. През всичкото време той бе по-силния от двамата. Погреба майка си, брат си, дори един много добър приятел и не бе проронил нито една сълза, но сега просто стоеше и сълзите се стичаха по лицето му.

След като се успокои, Андрей отиде до детската стая. Дълго гледаше заспалите си деца. Те бяха толкова невинни и весели, животът още не бе ограбил мечтите им. Родителите искат да предпазят децата си от грубата реалност. А той какво направи?

Андрей се срамуваше, че избухна. Те бяха просто деца. толкова се стараеше да не бъде като баща си. Участваше активно във отглеждането и възпитанието им. Беше им станал треньор и приятел. Искаше да бъде всичко онова  за тях, което не беше баща му за него. И в повечето случаи успяваше.

Но избухването тази вечер му показа, че той не е по-различен от баща си. Сега Андрей разбираше, че привидното отсъствие на внимание от страна на баща му е бил неговия начин, да го предпази от света на възрастните.

Наведе се над децата си и ги целуна. Безмълвно им благодари, че му бяха помогнали да порасне и да се осъзнае.

Нено бе въодушевен. Той бе намерил хора, с които да сподели мечтите си, а и те не оставаха равнодушни към думите му.

– Преди главата ми бе пълна с идеи, но нямах цел, – каза Нено. – Имах добри намерение, но без покритие. Когато осъзнах целта в живота си, всичко, което бях научил и правил през времето на своето съществуване, се подреди по пътя към тази цел. Това стана още преди да го осъзная с ума си.

Емилия го слушаше захласната. Докато Нено говореше с ентусиазъм за стремежите си, той буквално израстваше в очите ѝ.

– Хората твърдят, – продължи той, – че днес не стават чудеса. Но ние живеем в невероятна епоха. Машините ни спасяват от тежкия труд. Влакове, автомобили, самолети скъсяват разстоянията. По телефона можеш да е обадиш на свой приятел, който се намира на другия край на света …..

Хората, които го слушаха бяха увлечени от думите му.

В главите на всеки от тях не веднъж се бяха въртели подобни мисли, но именно днес се намери човек който да ги изрази подредено и ясно.

Емилия усещаше, че между нейните мечти и тези на Нено имаше сходство.

Тя искаше да разбере тайната на живота, като усилено изследваше и наблюдаваше растенията и животните, а плана на Нено бе да разгадае тази тайна у хората, по-точно в съвместната им работа.

– Мисля, че нашите интереси не са толкова различни, – каза Емилия.- Аз искам да разкрия тайната на сътворението, наблюдавайки ставащото в природата, а вие …. търсите тайната на един вид ново сътворение, включващо взаимодействието между хората и желанието им да творят съвместно.

Нено ѝ се усмихна.

– Какво прекрасно сравнение. Мисля, че идеята ми не би могла да се изрази по-красиво.

Тишината на заспиващия град успокои Маргарита. Тя стоеше до отворения прозорец и дишаше дълбоко. Затвори очи и видя лицето на любимия си. Той ѝ се усмихваше. Имаше усещане, че е до нея, въпреки че ги деляха хиляди километри.

Нейното сърце принадлежеше на Виктор. Тя бе много щастлива с него. По тялото ѝ премина тръпка, а сърцето ѝ преля от радост и нежност.

Маргарита искаше да запази този миг, за това седна, взе химикалката и реши да изрази чувствата си с думи.

„Любовта променя душата и сърцето на човека по свой начин. За влюбените тя е онова, което е душата за тялото на онзи, когото изпълва….“

Маргарита много пъти се бе питала, как хората пишат? Какво ли ги кара да седнат и да напишат няколко десетки думи? До сега го бе възприемала като чудо, но едва сега разбираше, че всичко е съвсем просто, важното е думите да идват от сърцето.

„Кой е способен да обича? Навярно този, който е добродушен и безкористен. Всеки добър човек е способен да обича….“

Часовникът на градската кула удари полунощ, но Маргарита не го чу. Думите и изреченията се лееха като от само себе си. Това, което бе скрито в душата ѝ, излизаше навън като един непрекъснат поток от знаци.

Остави химикалката и прочете написаното. И все пак това бе чудо. Най-съкровените ѝ мечти и копнежи, всичко, което я привличаше към любимия, бе намерило място на белия лист.

Всеки, който прочете текста, който бе написала, щеше да усети как от изреченията струи любов от сърцето ѝ.

Маргарита се вълнуваше, тя отново взе химикалката и прибави:

„Както огъня, любовта не може да оцелее без развитие. Щом престане да се надява, тя угасва. Любовта не застрашава добрите нрави, тя ги усъвършенства. Който обича, съобразява волята си с желанията на любимия“.

Маргарита бе уморена и доволна, както човек, който добре е свършил работата си. Стана и отиде до прозореца. Небето избледняваше, а звездите бързо угасваха.

Изведнъж ярката светлина на изгрева заля Маргарита и тя се потопи в нея. Облаците хвърляха кърваво сияние над събуждащия се град.

Срещаха се често. Всеки имаше ателие, но когато се задъхваха от затвореното пространство, излизаха навън, независимо от сезона и времето. Не бяха си уговаряли среща, но времето, през което излизаха за отдих и ново вдъхновение, като че ли нарочно съвпадаше и те се виждаха на едно и също място.

Днес снегът беше затрупал всичко, което му се бе изпречило насреща. Хората преминаваха, но изглеждаха като черни сенки върху бялата пелена. Краскин подуши снега, хвърли четката, облече палтото и закрачи към парка.

През това време Иконописов стоеше пред платното и изтриваше нанесениите щрихи. Отново мацваше нова краска, но остана недоволен и започна да я заличава. Въздъхна дълбоко, остави палитрата и реши да излезе. Когато стигна до парка видя на среща си Краскин и се засмя. Ръкуваха се и решиха да отскочат до близката бирария.

Когато седнаха на масата в заведението, се спогледаха и се засмяха.

– Е, пак случайно се срещнахме, – тупна с ръка по коляното си Краскин.

– Все така се случва, че като изляза и ти си насреща, – плесна с ръце Иконописов.

– Какво пак ли не върви? – попита Краских. – То и при мен беше така, иначе като дойде музата, не усещам как времето лети.

– Рисувам портрет на жена, – започна тихо Иконописов, – нещо ми убягва. Това не е портрет по поръчка, а блян на моите сънища и мечти.

– Истинското претворяване изисква вникване на дълбоко, а ние искаме да изразим само видимото. Това особено се усеща в портретите на жени, – каза Краскин.

– Всяка жена  не представлява нищо повече от игра на багри, а трябва да се уловят движенията и звуците. Жените променят дори дишането си. Всеки миг дъхът им е различен.

– Никой мъж не трябва да си въобразява, че би могъл да пресъздаде върху платно своя идеал.

Краскин напълно разбираше колегата си по четка.Той също живееше сам и до него нямаше някоя муза, която да добавя различен нюанс в делниците му.

За да отклони Иконописов от мрачните мисли, които го бяха обзели, Краскин попита:

– Какво ли изпитва жена, която никога не е сигурна в съпруга си?

– Имаш предвид,че няма достатъчно силен характер, – подхваха Иконописов, – или че го е страх да опари собствените си пръсти  и да се включи в нещо добро?

– Виж младите, – махна с ръка Краскин, – влюбват се преди да са разбрали какво представлява живота и всеки ден им се струва празник щом са заедно, но много скоро всичко се превръща в делник.

– Жената не бива да се обвързва с мъж, който зависи от родителите си и пилее времето си с надеждата, че друг ще се погрижи за него, дори и за семейството, което е създал, – каза назидателно Иконописов.

Двамата помълчаха, загледани в заскрежение прозорец.

– Какво всъщност представлява портрета на една жена? – Иконописов отново се върна в мислите си към недовършената си картина.

– Боите и глината са неподходащ материал, – обади се Краскин. – Те само замъгляват и принизяват идеите, вместо да ги извисяват. Езикът е далече по-изтънчено средство за тези, които не могат да рисуват.

– Да, но ние сме избрали четката с теб, – възрази Иконописов.

Чашите им бяха отдавна празни, но те мълчаха. Вероятно нови идеи и мисли нахлуваха в главите им, между които и образа на една жена, жадувана и недостижима за всеки от тях.