Семейство Тодорови имаха празник и решиха да го отпразнуват със сина си в едно малко заведение.

Този ден там нямаше достатъчен персонал. Бяха само управителят, готвача и едно момиче, което обслужваше клиентите.

Когато приключиха със храната, Митко се обърна към жена си и сина си:

– Имате ли нещо важно да правите през следващите няколко часа?

– Не, – в един глас, без да се замислят, отговориха двамата.

След което Митко се обърна към управителя:

– Можем ли малко да помогнем с разчистването?

Управителят ги изгледа изненадано, но се съгласи.

Силвия и Атанас се заеха да мият чиниите в задната част на заведението, а Марин започна да разчиства разхвърляните маси.

– Вие ни изненадахте, – каза изумен управителят.

Атанас обясни:

– Това, което се случи днес, всъщност не е толкова необичайно. Родителите ми винаги са давали примера на Исус, който не е дошъл да Му служат, а да служи на другите.

Всеки начин на служене, който срещаме, може да изглежда различно, но едно нещо е общо между тях, има голяма радост в извършването на това.

Целта на служенето не е да превъзнасяме тези, които са го извършили, а да служим с любов на другите, като същевременно насочваме цялата хвала към нашия смирен, саможертвен Бог.

Хората в заведението почти не го забелязваха, но масите бяха добре подредени с чисти покривки, подът лъщеше от чистота, …. Всичко бе точно направено.

Мирон бе в заведението от десет минути, но му направи впечатление именно този човек.

Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се изумяваше от него:

– Работи много бързо, – каза си Мирон. – Забелязва, ако липсва нещо и го доставя, преди някой да го поиска.

Мирон се усмихна:

– Този мъж работи педантично, независимо от това, дали някой го забелязва.

Мирон завъртя глава, тупна се по коляното и добави:

– Ето това е! Човек трябва да работи всекидневно така, че да спечели уважението на външните хора.

Мирон напълно разбираше, как може да се предложи тихо свидетелство за Евангелието, което лесно се открива в привидно малките действия на служене за другите.

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.

Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.

В почивните дни хората използваха още топлото време да се поразходят не само в гората и парка, но и по главната на града, където в някое заведение, сладкарница или кафене можеха да побеседват с приятели и познати.

В кафенето под часовника имаше много посетители. Масите бяха пълни и човек трудно можеше да си намери място къде да седне.

В заведението влезе плахо Тодор, десетгодишно момче. Той смутено се огледа. Една от масите се освободи от доста шумно семейство с две малки деца и Тодор веднага я зае.

Сервитьорката дойде до масата и попита настанилото се там момче:

– Какво ще искаш?

– Колко струва шоколадов сладолед с орехи или фъстъци? – попита Тодор.

– Един лев и двадесет стотинки, – небрежно отговори сервитьорката.

Тодор бръкна в джоба си, извади една шепа монети и започна да ги брои.

„Като няма достатъчно пари, какво прави тук?“ – помисли си враждебно сервитьорката.

– А колко струва обикновен сладолед без нищо? – отново попита Тодор.

Наоколо посетили, които очакваха да бъдат обслужени, изразиха гласно недоволството си:

– Какво се занимава с него?

– Тук да не е благотворително дружество?

– Сладолед му се дояло, а няма пари да си го плати, ха ха ха.

– Осемдесет стотинки,  – с досада отговори сервитьорката.

– Тогава искам обикновен сладолед, – каза Тодор след дълго умиване.

Сервитьорката донесе сладоледа и демонстративно тръсна сметката на масата пред Тодор.

Когато изяде сладоледа си, момчето плати на касата и си тръгна.

Малко след това сервитьорката дойде да почисти масата, на която бе Тодор и изтръпна. Буца заседна на гърлото ѝ, а очите ѝ се навлажниха.

На масата бяха оставени четиридесет стотинки. Това бе нейният бакшиш.

Не си правете изводи за човек, преди да сте наясно, защо постъпва така?!