1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

Компанията Boston Dynamics е представила видеоклип, на който в „шейната“ са впрегнати не елени, а роботи, наподобяващи коне.

За целта е използван моделът Spot. Това е по-голямата версия на създадения преди няколко години робот BigDog.

Ако маса та на BigDog  е 108 кг, то на Spot е 72 кг.

Boston Dynamics планира да използва тези роботи в помощ на военните. Роботите кучета могат да транспортират оборудване и оръжия, а също и да извеждат ранените от бойното поле.

Група студенти от Техническия университет в Айндховен в края на декември тази година ще започне  да изграждат най-големия леден мост в света.

Дължината на моста ще бъде 65 метра, разстоянието между краищата му ще бъде 35 метра, а ширината му 5 метра. Мостът ще издържа даже автомобил с маса два тона.

Проектът е основан на рисунка, направена от Леонардо да Винчи през 1502 година. Мост с такава конструкция трябвало да бъде построен над Босфора, но строителството му така и не започнало.

Мостът във Финландия ще бъде построен от  композитен материал, състоящ се от вода смесена със целулоза. Този вид материал  е три пъти по-здрав от обикновения лед. След като ледът се разтопи, целулозните влакна ще се използват за тор.

За построяването на моста ще са необходими около 900 тона лед. Строителите планират моста да се изгради с помощта на надуваем балон, върху който ще се нанася материала. След замразяването на моста, балонът ще бъде отделен.

Очаква се строежът на съоръжението да приключи на 13 февруари.
Това не е първият леден проект на студентите от Техническия университет в Айндховен. Миналата година същият екип е изградил най-големия купол от лед с диаметър 30 ​​метра.

Идеята за издигане на такъв паметник в Уляновск е възникнала през 1997 г., когато в града са празнували 200 години от появата на буквата Ё в пресата.

През 2001 г в града се е провел конкурс за най-добър проект на паметника, за да го поставят на 205 годишнината на буквата.

Победител в конкурса станал един от инициаторите на паметника, художникът Александър Зинин. Неговият проект представлявал гранитна стела с вдълбаната в нея буквата Ё.

Нейната формата била увеличено копие от текст отпечатан за първи път на страница 166 на алманаха „Аонида“ в думата „слёзы“ през 1797 г.

Откриването на паметника е било свързано с 160 годишнина от поставянето на паметник на Н.М. Карамзин в Симбиркс, издателят на алманаха „Аонида“.

Паметникът бил открит на 4 септември 2005 г на булевард „Венец“ около областната научна библиотека.

Първоначално художникът е направил паметникът от черен гранит, тъй като не му донесли на време червен гранит.

Височината на паметника е 2,05 метра, а масата му повече от три тона.

Когато Сара стигна до касата, кошницата ѝ бе пълна до горе. Отпред на опашката стоеше момче със скъсани маратонки и възкъса риза. В ръката стискаше пари.

До него бе момиче, вероятно сестра му. Къдриците ѝ явно се нуждаеха от гребен. Тя не бе облечена по-добре от брат си.

Независимо от всичко момичето бе щастливо и пригласяше фалшиво на пуснатата музика в магазина. В ръка то държеше много внимателно чифт много красиви обувки.

Когато стигнаха до касата децата чуха:

– Дванадесет и двадесет.

Момчето смутено постави парите, които стискаше до момента в ръката си на масата.

– Тук има само три и десет, – каза касиерката

– А може ли останалите пари да донесем след Рождество? – попита плахо момчето.

– Не, – грубо каза касиерката, – магазинът не продава на кредит.

Момиченцето прегърна обувките и заплака:

– Но Спасителят иска да купим тези обувки.

– Не плачи, – скара се брат ѝ. – Да вървим.

Сара не издържа и постави на масата недостигащите пари. В края на краищата е Рождество, нека се веселят децата.

Децата замръзнаха изумени. Когато Сара излезе от магазина попита момиченцето:
– Защо мислиш, че на Исус са му необходими тези обувки?
– Мама е болна, – каза момчето. – Лекарят каза, че скоро ще иде на небето. А там всичко е слънчево и златно, така казва нашият учител в неделното училище. За това искахме мама да бъде красива, когато се срещне със Спасителя.
Сара замълча, тя едва сдържаше сълзите си. Накрая успя тихо да каже:
– Да тя ще бъде красива.