Тази сутрин Виктор закъсняваше за работа. Дали часовникът не бе звъннал или той не бе го чул, нямаше никакво значение. Виктор трябваше да се състезава с времето, от което сериозно бе изостанал.

Когато се върна от работа, го чакаше го пухкава изненада. На креслото му се бе настанил гостенин, който го посрещна с мяукане.

Виктор разроши косите си с ръка и усмихвайки се каза:

– До колкото си спомням тази сутрин нямах котка.

Той погледна към прозореца, който бе забравил, когато бързаше за работа и поклати глава, след това се обърна към неканения си гост:

– Ясно от къде си се промъкнал. Странно държиш се, сякаш тук си живял цял живот.

Виктор огледа котката, която се оказа котарак.

– Няма нашийник, – каза си Виктор.

След първото запознанство, котаракът започна да обикаля Виктор и да се отърква в крачолите на панталона му, като от време на време мяукаше.

– Навярно си гладен, – каза си Виктор и бързо отиде до близкия магазин.

Там той бързо купи храна и котешки принадлежности, а след това се върна обратно.

Котаракът беше толкова доволен, че мъркаше, докато ядеше.

След като го нахрани, Виктор обиколи съседите си, с един единствен въпрос:

– Да ви се е изгубила котката?

Но съседите вдигаха рамене и не можеха да кажат, чий е изгубеният котарак.

– Явно, ще останеш при мен, но утре трябва до отидем до ветеринара.

На следващия ден новоизпечения собственик заедно с котарака посетиха близката ветеринарна клиника.

Котаракът бе проверен за паразити, бълхи, ваксинираха го и му направиха всички необходими процедури.

Ник, така нарече котарака си Виктор, вече се чувстваше като у дома си. Когато откри банята, веднага скочи във ваната. Спокойно, там нямаше вода.

Когато Ник  се запозна с новата обстановка, взе да се заседява в скута на Виктор. През останалото време се въртеше край новия си стопанин и постоянно си „просеше“ милувки.

Виктор разказваше на приятелите си за появилия се от не знам къде котарак:

– Мисля, че е доволен от новото си място. Какво да го правя, той сам избра мен и моя дом.

Забелязали ли сте колко бързо хляба остарява и се разваля?

Току що сте го донесли от магазина, датата е днешна, но на следващия ден той е покрит с плесен.

Най-наблюдателните купувачи знаят много добре в какво се състои работата. Оказва се, че недобросъвестните производители хитруват с датата на производство.

Избирайки хляб от един супермаркет забелязах, че за датата на производството е  посочен утрешния ден.

Попитах:

– Как е възможно това?

Увериха ме веднага:

– Това ни се случва за първи път и датата е объркана случайно.

Грешки наистина се случват и в това може да се повярва, ако такива случаи ставаха по-рядко.

За съжаление хляб, мляко, напитки и даже консерви „от бъдещето“ се срещат много често и практически са станали неразделна част от нашата маса.

Ако продуктът е с „дата от бъдещето“, това е нарушение на закона. Така купувачът умишлено се подвежда относно свежестта и качеството на стоката.

Мистислав Ростропович се ангажирал да дирижира Петата симфония на Прокофиев. На репетицията той не можел дълго време да получи необходимата звучност от оркестъра и казал на музикантите:

– Представете си комунална кухня. Има осем маси, осем примуса. Всеки бърбори и никой никого не слуша, получил се голям шум. И изведнъж някой извикал отдолу: „Сьомга дават!“. Тогава всички захвърлили нещата и хукнали към магазина ….

След като се посмели, музикантите отново се върнали към репетицията. И когато засвирили отново, и дошли до нужното място, Ростропович извикал в паузата:

– Сьомга!

И музикантите „се хвърлиха“ към откъса необичайно ефектно.

Почти всеки ден средностатистическото семейство прекарва едно монотонно ежедневие.

Събуждане, измиване, отиване на работа и училище, а в детска градина изоставено дете .
Вечер бегом у дома, не забравя да вземеш детето от градината, купува хляб в магазина. В къщи прави бърза проверка на домашните работи, приготвяне на вечеря, ядене и …. сън.

А на сутринта, тежко ставане и отново всичко от самото начало. И това е всеки ден, толкова познато и противно.

Спомнете си детството, погледнете своето и съседското дете, как те чакат новия ден и се радват. Защо се радва детето?

На това, че живее, наоколо има хора, вижда небе, слънце, дъжд, обезателно трябва да покаже длан изпод чадъра, за да го почувства, да цопне в локва, да се намокри, това е забавно и толкова вълнуващо.

Децата още не са се отказали да се радват на живота.

А кога вие за последен път се радвахте на същият дъжд?

Радостта в махалата беше голяма. Докараха в магазина кайма. Изглеждаше прясна и не дъхнеше. Мълвата бързо се разпространи и хората се наредиха на опашка. Кой кило, кой две, а Тодор взе цели пет кила от нея.

Когато го подкачиха:

– Тодоре ще я изядеш ли всичката?

Той се усмихна и весело им отговори:

– Вие не знаете моята Цонка какви кюфтета прави. Ще си отям до насита.

Тодор грабна големия пакет и право у дома.

– Цонке, – извика той от вратата, – донесъл съм кайма. Сега я докараха. Да направиш от тях, ти знаеш. Хубави кюфтета искам.

Цонка пое пакета и бързо омеси каймата, като и прибави ситно нарязан лук, малко хляб, една лъжица кисело мляко, яйце, малко сода и подправки, както само тя си знаеше. Опържи кюфтетата и ги остави в тенджерата захлупени да се задушат добре.

След като нацепи някое и друго дърво, Тодор влезе, вдигна капака на тенджерата и си взе едно кюфте. Очакваше сладост да се разлее в устата му, но…..изведнъж кипна и се за развика на жена си:

– Защо си ги пресолила толкова? Сега никой няма да може да ги яде! Съсипа хубавата кайма.

Цонка взе едно кюфте, отхапа и се намръщи, от сол не се ядеше.

– Странно, – каза си тя, – не помня много сол да съм слагала.

Тодор изтича до магазина и взе още три кила кайма. Върна се бързо в къщи и се закани на жена си:

– Този път внимавай, че кожата ти ще смъкна от бой.

Свекървата баба Дона знаеше, че снаха ѝ е добра готвачка и не би допуснала такава груба грешка, да пресоли ядене, пък да не говорим за кюфтета. Усъмни се, че тук нещо не е наред и още преди Цонка да омеси новата кайма, щипна малко от нея и я опита.

Възрастната жена сбърчи нос и извика:

– Тодоре, каква кайма си купил?

– Сега я докараха, съвсем прясна е, – отговори Тодор.

– Я си хапни от нея, – предложи майка му.

Тодор щипна малко и го налапа. Намръщи се и бързо го изплю.

– От сол не се яде, – възмути се той.

– А ти щеше жена си да пребиеш, – подсети го баба Дона.

– Но как така? Защо е толкова солена? – недоумяваше Тодор.

– Кръщавали са я, – каза баща му, който бе чул за „чудната придобивка“.

– Как са я кръщавали? – учудено попита Тодор.

– Магазинерски тарикатлъци, – махна с ръка баща му. – Вземат едно кило кайма и добавят толкова сол и грамажа не се нарушава. Но изглежда този път не са взели само едно кило, а повече. Та затова не може да се яде от сол. Това правят не само с каймата, но и със сиренето, но поне като го изкиснем, можем да го ядем.

Тодор взе пакетите и ядосано се понесе към магазина.

Разправяха, че вдигнал голям скандал. Върнали му парите  за осемте кила кайма, но и уволнили магазинера.