Понякога се случват доста странни неща. Навярно такива инциденти имат една единствена цел, да се укрепи разклатената вяра в човечността у хората.

Бе обикновен ден, както много други преди, а може би и след това. Слънцето грееше, макар и по-слабо, но въпреки сезона, не беше студено.

Изведнъж, неизвестно защо, автобус със пътници се запали по средата на улицата.

Това причини голямо безпокойство у хората, които станаха свидетели на този инцидент.

– Вижте автобусът гори!

– Господи, вътре има хора!

Мнозина излязоха бързо от близкия магазин и се втурнаха към горящия автобус. Някои от тях заедно с минаващите оттам започнаха да чупят прозорци на автобуса, за да помогнат на пътниците да излязат по-бързо навън. Други започнаха да гасят огъня с всички налични средства.

Собственикът на магазина Самуил Александров, забеляза, че след като излязоха пътниците от горящия автобус, вътре бе останал още един човек.

„Навярно е загубил съзнание или му е станало лошо“ – помисли си той.

Самуил не се поколеба и влезе сред пламъците, за да спаси непознатия.

Пожарът изглеждаше от страни доста заплашително, но никой от пътниците в автобуса не пострада сериозно.

Журналист пристигнал на мястото на инцидента попита Самуил:

– Как така се решихте да влезете в огъня? Не се ли побояхте, че сам можехте да се подпалите?

– Нямаше време за много мислене, – засмя се Самуил. – Този човек не излезе с другите. Какво можех друго да направя? Ако вие бяхте на мое място бихте постъпили по същия начин.

Денят бе хубав. Слънцето грееше ярко и приветливо, а вятърът съвсем слабо полюшваше клоните на дърветата.

Младен бе малко момче, което скоро бе навършило пет години. Днес щеше да посети празничния детски спектакъл в кукления театър.

С него тръгна кръстницата му, млада красива жена, която много обичаше децата.

– Лельо Ели, – каза Младен, – хайде да купим цветя, за да ги подарим на някои от артистите след представлението.

– Добра идея, – усмихна се кръстницата.

И двамата бодро закрачиха към близкия цветарски магазин. След като се въоръжиха с по един букет, с добро настроение се отправиха към театъра, където щяха да наблюдават празничния спектакъл.

Много смях, усмивки и изненади поднесе представлението на децата. Залата се наелектризира от радостни възгласи и емоции.

Когато спектакълът свърши, всички актьори излязоха на сцената. Няколко деца  се качиха при артистите и им подариха цветя.

Всеки получи букет с изключение на мъжа, който играеше ролята на крава. Той стоеше от страни, а лицето му бе тъжно.

Това не остана незабелязано за Младен и той припна към актьорът, на който никой не бе подарил цветя.

Когато момчето му подаде букета, широка усмивка се разля по лицето на мъжа. Изведнъж силните му ръце вдигнаха високо Младен.

Актьорът се усмихна на публиката. Помаха с букета към зрителите, сякаш казваше:

„Вижте, на мен също подариха цветя! И аз на някого съм се харесал!“

А Младен сияеше. Малкото момче осъзнаваше колко радост бе донесло на този грамаден и силен мъж.

Хубаво е да зарадваш някой, който се чувства нещастен и отхвърлен. Тогава сърцето ти запява, а от теб се усеща прилив на много радост и любов.

Прекрасна сутрин. Раните слънчеви лъчи, предвещаваха хубаво време.

Обикновено след нощна смяна Петър се отбиваше в цветарския магазин, за да зарадва любимата си жена с букет цветя.

Той бодро поздрави продавачката:

– Добро утро!

– Какви да бъдат цветята днес?

– Нека бъдат различни, – каза Петър. – Съчетайте ги по ваш вкус.

– Сигурно много обичате жена си, – каза продавачката, – щом всяка сутрин я събуждате с букет цветя?!

Петър смутено се усмихна и тъкмо да отговори, когато в магазина влетя запъхтян мъж.

– Та така …., – пое си дълбоко дъх мъжът. – Имате ли рози?

– Разбира се, – усмихна се продавачката.

– Спешно ми трябва една роза.

– Да ви я завия ли? – попита продавачката.

– Не, не е необходимо. Само трябва да заснемете видео – и като каза това мъжът ѝ подаде своя телефон.

Веднага след това взе да нагъва листчетата на цвета на розата и да пълни и двете си бузи.

Не изглеждаше много да са му вкусни, но все пак ги преглъщаше.

Петър заедно с другите ранни клиенти в магазина, наблюдаваха с интерес това представление и тихичко се смееха.

А нашият герой преглъщайки последното листо, обясни:

– Загубих на карти ….., но сега ще дойде друг, който ще трябва да изяде дръжката на розата.

Странен облог. Но щом са си дали дума, тя трябва да се спазва, дори човек да изглеждаш смешен в очите на хората.

Денят мина спокойно, въпреки силният дъжд. Симона бе се намокрила цялата, въпреки чадърът, който се обръщаше в ръцете ѝ от насрещния вятър. Мина през магазина, напазарува необходимото и се прибра.

Погледна телефона и видя пропуснато повикване от майка си.

– Ще отида да ги видя, – реши Симона бързо.

Това беше лесна работа за нея, защото майка ѝ и баба ѝ живееха наблизо. За да успокои възрастните жени Симона отговори като написа SMS:

„Ще дойда скоро при вас“.

И го изпрати.

След няколко минути Симона получи съобщение, че  SMS-ът е доставен на искания адрес.

Последва нов сигнал. Симона се обърна изненадано. От iPhone ѝ дойде системно съобщение:

„SMS-ът е доставен като гласово съобщение“.

– Какво става? – объркана попита Симона. – Какво им става на тези машини? Прегряха ли? Нали вън вали, да не са подгизнали?!

В същото време звънна телефона. Звънеше майка ѝ. Уплашена, изпаднала в истерия, тя извика на дъщеря си:

– Тук някой ни се обади на домашния телефон. Баба ти взела слушалката и чула как някой със задгробен глас ѝ казал: „Ще дойда скоро при вас“. Много се уплашихме. Ела по-скоро.

Симона започна да се смее:

– Мамо, какъв задгробен глас, какви бабини деветини? Аз ви писах SMS: „Ще дойда скоро при вас“. Но нещо се е объркало и сте го получили като гласово съобщение.

Майка ѝ въздъхна облекчено и вече по-спокойно прибави:

– Чака ме те, побързай! Имаме изненада за теб.

Симона весело си затананика и изтича по стълбите. Отново се засмя, като си спомни уплашения вик на майка си и …. задгробния глас.

Венета и Мирон бяха много щастливо семейство единственото, което нямаха и силно желаеха бяха децата. Какво ли не направиха, изпълняваха различни рецепти и съвети, но резултата бе нулев.

Но веднъж, всичко дойде съвсем неочаквано. Двамата разбраха, че Венета е бременна. Радостта им бе голяма и двамата започнаха да приготвят всичко за идване на малкото.

– Нужни са ни нови мебели, – каза Венета.

– Детето ни трябва да израсне в прекрасен дом, – каза Мирон. – Хайде да си купим такъв.

Въодушевени, те изтеглиха заем. Купиха дом, мебели и всичко необходимо за очаквания наследник.

Но един ден Венета завари на масата бележка: „Прости ми, Венета, но аз обичан друга. Сбогом. Мирон“.

Венета бе отчаяна. Тяхното дете щеше да се роди само след един месец.

– Нали искахме това дете? – плачеше бъдещата майка. – Защо ме оставяш сама точно сега? Как детето ни ще расте без баща? А дълговете?

Венета нямаше представа как щеше да живее по-нататък.

Весела я срещна в магазина и забеляза, тъмни кръгове под очите ѝ. Бяха приятелки преди, но след като и двете се ожениха, спряха да се виждат.

– Венета, какво е станало с теб? – попита Весела.

– Моят ме заряза….. чакам дете, което бе голямата ни мечта, а сега … Освен това теглихме заеми, за да приготвим приятна обстановка, за бебето, но …

– Успокой се, за всяка ситуация има изход, само не се отчайвай, – опита се да я насърчи приятелката ѝ.

Весела веднага се сети за социалния проект, за когото бе чула по радиото. Чрез него оказваха помощ на хора, които са попаднали в трудна ситуация.

След като придружи приятелката си до дома ѝ и я насърчи, Весела веднага се обади по телефона и разказа за положението на Венета.

Един ден бъдещата майка излезе на чист въздух в близкия парк. Тя все още не знаеше какво ще стане с нея в бъдеще, но в нея се таеше слаба надежда, че заради детето, би трябвало нещо да се случи.

Слънцето грееше приятно, но това не предизвика радост в сърцето на Венета. Угрижена и натоварена с проблемите си, тя не забелязваше зеленината наоколо, беше останала глуха за песните на птиците, дори не забелязваше хората, които минаваха или бяха край нея.

Поседя на пейката. Погледа децата, които весело играеха на детската площадка под опеката на майките, бащите или бабите си, но това я наведе на още по тъжни мисли.

Накрая обезкуражена тръгна към дома си.

Когато прекрачи прага усети, че нещо е станало.

Огледа се внимателно. Бяха поставени цветя и много вещи необходими, както за нея, така и за толкова дълго очакваното дете. Но това не бе всичко.

Когато Венета отвори фурната, там се оказаха пари, които бяха достатъчни за погасяване на дълговете ѝ и достатъчна сума за разходите след раждането на детето.

Венета се разплака, но тези сълзи бяха от радост. Някой се бе погрижил за нея и детето ѝ …