Отиването в зоологическата градина може да се възприеме по различни начини.

Понякога животните там са апатични, друг път се движеха насам натам без да се интересуват от наблюдаващите ги посетители, но се случваше и да си взаимодействат с тях.

Повече от всичко на Мария ѝ харесваше да ходи в зоологическата градина. Това бе една възможност да види по-отблизо животните, за които слушаше в приказките, които баба ѝ разказваше.

Възхищението на Мария от дивите зверове нямаше граници. Тя дълго наблюдаваше едно или друго животно.
Но кой може да предвиди реакцията на тези пленници, далече от естествената им среда?! Всичко това зависеше от темперамента, броя дни, в които са били в плен, дори и от вида на самото животно.

Като правило животните в зоологическата градина са докачливи или покорни. Понякога сядаха или лягаха върху лапите си. Но когато инстинкта вземеше връх, тогава ставаше опасно.

Така се случи и този ден. Слънцето грееше, макар и не толкова силно, както през лятото. Мария отново бе дошла с баща си в зоологическата градина.

Днес погледът ѝ бе привлечен от лъва. Тя дълго го наблюдаваше. От него я отделяше дебело солидно стъкло.

Изведнъж Мимето доближи устни до стъклото.

– Какво правиш? – извика ужасен баща ѝ.

Звярът рязко скочи и започна да барабани по стъклото с големите си лапи. Силните му удари разтърсиха солидната преграда.

– Само исках да го целуна, – каза Мария, а очите ѝ искряха от радост.

Може би лъвът поиска малко да поиграе с малката посетителка. Със скока си звярът навярно демонстрираше веселото си настроение.

Но напълно възможно бе, да желае да изгони „натрапилата“ му се наблюдателка, колкото се може по-далече от неговите сегашни „владение“.

Бащата на Мария, след като видя реакцията на лъва, дръпна бързо дъщеря си и я прегърна. Впи поглед в отворилата се челюст на звяра и зачака.

Но Мария гледаше съвсем безстрашно лъва, тя изобщо не се изплаши.

Хубавото бе , че между момичето и лъва имаше стъклена преграда, иначе последствията можеха да се окажат плачевни.

С леко шумолящи листа приближаваше замислената есен. От време на време тя уморено се облягаше на дървета, за да отдъхне, а те успокояващо я обсипваха със златисто ален листопад.

Понякога есента безутешно лееше дъждовни сълзи, изпращайки надалече щастливото, пълно с палави и незабравими впечатления лято.

Есента също искаше да направи хората щастливи и реши всичко да промени. Тя изпра и изсуши сивите и мрачни облаци и в небето се понесоха снежнобели, пухкави облаци.

По наситения син безкраен небосклон разсипа светещи сребристи звездички, намигащи дяволито на любителите на нощните разходки.

Надари природата с фойерверки от краски и щедро ги напръска по дърветата.

Завършвайки своя труд, тя разпиля във въздуха ароматна есенна свежест и любовна тъга, които я съпровождаха неотстъпно през цялото време.

Всичко в покорената природа напомняше за това, че след спокойното разноцветно благоухаещо лято винаги идва разкошната, но сдържана във своята мъдрост есен.

Веднъж в годината в края на лятото Единбург се превръща в една голяма сцена.

Тук се провеждат оглушително шумни концерти, играят се театрални представления, представят се шоута, показват се филми, има изяви на танцуващи и творчески колективи.

Веселието е осигурено.

Най-зрелищен е Кралският парад на военните оркестри, минаващи под стените на древния Единбурския замък.

През лятото на 2016 г. британският студент Ли Пенг създал шлем с помощта, на който всеки млад човек може да се почувства като старец с деменция.

Този шлем е направен от полупрозрачна матова пластмаса, пропускаща светлина. Вътре в него има екран, слушалки и устройство, което заглушава звуците наоколо.

На екрана човек вижда картина, която преди това преминава през компютърна обработка. Всичко наоколо се разлива и губи първоначалната си форма, даже и познат човек не може да се познае.

Звуците също се изменят. Този, който е надянал шлема, чува не това, което говорят тези около него, в същото време не е възможно да се каже едно ясно изречение.

Създавайки този шлем Ли Пенг е искал да покаже на младите хора, какво мъчение е деменцията.

Направил така, че неговите връстници се замислили за пенсионерите и започнали да се отнасят към тях със състрадание, а не с ирония.

Михаил отиваше на работа. През ваканцията той цепеше дърва за продажба. Бе се замечтал, какво ще си купи със парите, които това лято щеше изкара, когато чу детски викове.

Там край реката се разиграваше истинска трагедия.

Михаил изтича и видя как в реката потъва малко момиче, а брат ѝ плачеше безпомощно на брега.

Младежът бързо съблече пуловера си и скочи в реката. Той внимателно обхождаше мътната вода, опитвайки се да намери детето.

Течението на реката бе отнесло момичето в страни, но Михаил продължи да се гмурка. Едва на петия път той успя да извади детето от тинестото дъно.

Когато извади момичето, то бе цялото посиняло и не дишаше. Надвеси се над нея, но не чуваше сърцето ѝ.

Малкото момче уплашено гледаше сестра си.

– Тя умряла ли е? – попита то.

„Спокойно, – каза си Михаил, – не всичко е свършено. Припомни си какво те учеше Стаматов в училище за случаите на удавяне“.

Той бе виждал и по телевизията как дават първа помощ на удавник.

И реши да опита. Михаил знаеше, че ако има възможност да върне момичето в съзнание, това е моментът, по-късно можеше да бъде късно.

Първо с плахи, а после по-сигурни движение той я обърна на страни, за да може да изтече малко вода, а след това започна да масажира сърцето на момичето както бе гледал да се прави. Детето веднага започна да кашля.

По това време край тях мина Стефан на колело.

– Позвъни на бърза помощ, – извика му Михаил.

Стефан видя посинялото момиче, което кашляше и се вцепени от страх. Тогава Михаил сам набра номера и съобщи:

– Да, на реката, близо до гората ….. дойде в съзнание …. побързайте моля ви, тук не разполагам с абсолютно нищо ….

След това се обърна към Стефан, който бе дошъл на себе си и му каза:

– Карай колелото към пътя, да срещнеш линейката. Ще им покажеш точно къде сме.

Линейката дойде бързо и пет годишната Силвия бе откарана в болницата.

След няколко дни позвъниха на Михаил и го помолиха да отиде при нея.

През тези дни той се притесняваше за малкото момиче, което извади от водата: „Дали направих всичко необходимо, за да ѝ помогнат после. Но, тя дишаше вече, навярно се е оправила вече ….“

Когато Михаил влезе в болничната стая, Силвия му се усмихна и каза топло, и сърдечно:

– Благодаря ти.

Михаил се зарадва, тя изглеждаше здрава и читава, а това на него му бе достатъчно.