Никой от семейството Му не беше до него. Бе заобиколен от мрачни войници. А редом с него вървяхя двама престъпници, споделящи пътя към мястото на екзекуцията.
Според жестокото правило обречените носеха сами напречната греда, на която ги разпъваха. Той вървеше бавно. Беше изтерзан и измъчен  от бичовете през изминалата безсънна нощ.
Властите се опитаха да се сложи край на случая възможно най-бързо, преди да почне празника. За това центурионът хвана Симон, който идваше от нивата си в Ерусалим и му заповяда да носи кръста на Назарянина.
На Ефраимската порта шествието беше заобиколено от хора. Чуваше се плач и ридаене на жени. Той се обърна към тях и каза:
– Дъщери ерусалимски, не плачете за Мен, а за себе си и децата си. Ето идват дни, когато ще казват: „Щастливи са неплодните и утробите, които никога не са раждали и гърди, които никога не са кърмили“. Тогава ще започнат да казват на планините: „Паднете върху нас! – И на хълмовете: Покрийте ни! Защото, ако с зеленото дърво се прави така, какво ще бъде със сухото?“
В последните си часове той мислеше за участта, която щеше да постигне Ерусалим след 40 години, а не за Себе Си.
Излизайки от града, тръгнаха по стръмниния път към хълма, който поради формата си беше получил името Голгота – „Череп“ или „Лобно място“. На неговия връх щяха да забият в земята кръстовете.
На хълма дадоха напитка на осъдените, която притъпяваше чувствата им. Правеха го местни жени, за да облекчат мъките на тези, които разпъваха на кръст. Но Той се отказа от напитката и се приготви да изтърпи всичко с ясна мисъл.
Разпъването на кръст се считаше за най- позорния край на живота. Това беше едно брутално убийство, изобретение на древния свят. Всичко това беше свързано не само с физическо мъчение, но и с морално унижение.
Бяха изпратили четирима войника да изпълнят присъдите. Властите се бяха разтревожили за бунтове, затова охраната се водеше не от стотник, а от центурион, но поддръжниците на Галилеянина се бяха разбягали. Ако някой до сега е вярвал, че Исус е Месия, сега бе разколебан.
От разстояние ги следваха жени от Галилея. Сред тях бяха майка Му и сестра Му. Тяхната мъка и отчаяния бяха безкрайни.
Как можеше Бог да допусне всичко това? Исус въплащение на Вярата и Любовта, стоеше безащитен пред палачите и трябваше да умре между престъпници.
Войниците свалиха дрехите Му и Го оставиха само по една ленена препаска. Бързо бяха приготвени кръстовете и осъдените бяха заковани на тях.
Сред удари от чукове, забиването на големи пирони в меката плът и ужасната болка, Той се молеше:
– Отче, прости им, те не знаят какво правят.
След като изправиха кръстовете и ги закрепиха с камъни в основите, конвоят трябваше да чака, докато издъхнат осъдените. За да съкратят времето войниците почнаха да си разменят шеги и да играят на зарове. Хвърлиха жребии и за дрехата на Исус, дожаля им да я разкъсат.
Хората, които идваха в Ерусалим не се изненадаха от трите кръста. В дните на празниците често се случвали убийства и се наказваха, тези които посягали на ближния си. Минувачите спираха и четяха със студено любопитство. Някой от тълпата се обърна към Назарянина и радостно извика:
– Ей, разрушаващия храма и въздигащ го за три дни, спаси Себе Си! Слез от кръста!
Членове от Синедриона, които не можеха да се откажат от удоволствието да видат края на Исус, също бяха дошли на Голгота.
– Други е спасил, – присмиваха му се те, – а себе си не може да спаси!
– Бил цар на Израел, нека слезе сега от кръста, за да видим и да се уверим в това.
– Той уповава на Бог, нека сега Той Го избави, ако Му е угоден. Нали той каза: „Аз съм Божият Син“.
Подухна силен вятър и мрачни облаци забулиха небето. Сякаш слънцето се скри, за да не види безумието на хората. А те просължаваха да се подиграват на Христос, който безмълвно търпеше нечовешки мъки.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Вторият от осъдените каза:
– Нямате ли страх от Бога?! Ние тук стоим и сме осъдени справедливо, но Той нищо лошо не е направил.
След това се обърна към Исус:
– Спомни си за мен, когато дойдеш в Царството си.
Пресъхналите устни на Исус се отвориха и Той отговори на разбойника:
– Истина ти казвам, още днес ще бъдеш с Мене в рая.
Облаците се сгъстиха, стана тъмно, като по здрач. Неимоверна тежест легна върху Исус, както в оная нощ, когато беше в Гетсиманската градина. Беше стигнал предела.
В деветия час Исус извика със силен глас:
– Елои, Елои Лама Савахтани. Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?!
Стоящите на Голгота не разбраха думите му. Войниците помислиха, че търси Илия. Един от тях се завтече, натопи гъба в оцет, надяна я на тръст, и Му даде да пие. Друг се опита да го разубеди като каза:
– Остави, да видим дали ще дойде Илия да го избави.
Когато влагата се докосна до разранените устни на Исус, Той каза:
– Свърши се! Отче, в Твоите ръце предавам духа си …
Изведнъж от Страдалецът се изстръгна вик. След това глават Му се отпусна на гърдите. Сърцето Му спря. Той беше мъртъв.
Човешкият Син изпи чашата си до дъно.
Земята се разтресе, появиха се пукнатини в нея, затъркаляха се камъни. Стана задушно като пред буря.
Центурионът се вгледа в лицето на Разпнатия и възкликна:
– Наистина този човек беше Син Божи.
Объркани и уплашени, хората хукнаха към града. Удряха се в гърдите, усещайки, че са направили нещо ужасно.
На фона на мрачното небе се различаваха контурите на трите кръста. От сега нататък  този начин на екзекуция щеше да стане символ на Изкуплението и жертвената любов на Бога към падналото човечество.

Следобеда беше мрачен. Гъсти и черни облаци покриваха небето. Канеше се да вали, но вятарът издуха всяка надежда за дъжд. Той разкара облаците, но времето си оставаше намръщено, непредвещаващо нищо добро.
Група младежи се бяха събали в малката стайчка на Веско и разговаряха тихо и спокойно.
– Наближава Великден, – каза Станислав, – мисля си ако нямаше Юда, какво щяхме да празнуваме тогава?
– Ако не е бил Юда е щял да бъде някой друг, – обади се Светозар, – също толкова алчен и голям скъперник като Юда.
– Мислиш ли, че от користолюбие го е предал? – попита Атанас. – Той е взел само тридесет динара.
– В Библията пише, че сатана е влязъл в него, – обати се тихо Христо, – може би това го е тласнало към предателството.
– Някъде четох, – почеса се по главата Симеон, – че Юда е бил задвижен от завист и ревност към другите ученици.
– Чакай, – не се стърпя Станислав, – той не е бил последен между учениците, бил е ковчежник, а на Тайната вечеря и е бил близо до Исус, на почетно място, макар и не най-първото.
– Знаете ли, – коментира Стамат, – други смятат, че Юда е имал ненаситни амбиции. Апостолите са си представяли Царството като  земното, познато и разбираемо за тях. За това и мечтаели всеки да заеме почетно място в него. Възможно е Юда да е разбирал колко е далече това от реалността и любовта му към Исус вероятно се е превърнала в неприязън.
– Други предполагат, – каза Лъчезар, – че Юда е принадлежал към някаква партия на екстремисти и е искал да провокира Исус, открито да се опълчи срещу Рим.
– Е, има и интересни романтични версии, – засмя се Цвятко, – които превръщат Юда в герой, който от любов към Исус изпълнил повелята на Бог и така станел Негов предател.
– В тихият 19 век, – започна да обяснява Веско, – хората трудно биха могли да възприемат такова подло предателство и за това придали на Юда такъв романтичен образ. Но за тези, които живеят в 20 век, предателството е добре познато, то е станало факт от ежедневието, а неговите причини се коренят в страха. В страна, където доносничеството е станало масово явление, където спокойно предават децата си, родителите си, съпрузите и близките приятели, предателството на Юда загубва своя псевдоромантичен ореол и става просто и обикновенно явление в жестоката реалност.
– Предатели е имало и ще има, – каза Симеон, – но Исус дойде да поеме греха на човечетвото, за да го спаси, а това е и най-важното.

Седяха на пейката и въпреки, че времето беше хубаво, между тях се усещаше подтиснатост и някаква тиха тъга.

Ваня го следеше напрегнато.

– Нещо трябва да се е случило с вас, – каза тя, очаквайки да чуе нещо интересно.

Кирил се усмихна някак особено.

– Когато бях малко момче, прочетох „Двайсет хиляди левги под морето“. Обикнах капитан Немо. Самото му име означава „никой“. Знаете ли това?

– Да, – каза Ваня.

– Да плаваш под световния океан, за да излекуваш човек от желанието му да се самоунищожи. Човек не може да бъде излекуван, щом не иска това. Само едно дете е израз на чистотата на човешката природа, а светът стоварва върху него разруха, мръсотия, насилие, ….

– Можете ли да уточните, какво точно имате в предвид?

– Спомняте ли си, когато бяхте малко момиченце? Вярвахте в приказките нали? А как преживяхте шока, когато всяка една от тях се рушеше пред лицето ви? Няма Пепеляшка. Няма Дядо Мраз. Баща ви не е идеален. Дори не е добър. Той мисли само за себе си. А това те наранява.

Очите на Кирил станаха мрачни и студени.

– Няма го идеалния принц, който да те заведе в своя замък, – продължи с болка Кирил. – Всички са двуличници и искат едно и също от теб, не се интересуват как се чувства малкото нежно аз, което живее скрито в сърцето ти. Те искат да те използват и да те хвърлят на боклука.

Това беше едно малко момче наранено, отхвърлено и неразбрано, което въпреки, че изглеждаше като възрастен, не бе успяло да порасне. Болката, отчуждението и липсата на любов не му бяха дали възможност да възмажее и да намери мястото си в живота.

Празниците са различни.
Днес ние празнуваме влизането на Господа в Ерусалим, един тъжен празник. В него всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Святия град, среща го ликуваща тълпа, хората са готови да го направят политически водач, очаквайки от Него победа над врага.
Нима тук има нещо трагично?
Уви, да! Защото всичкото това тържество, всичката тази радост и надежди са изградени върху недоразумение и неразбиране.
Тази тълпа, която днес крещи: „Осанна на Давидовия Син!“, само след няколко дни ще се обърне към Него враждебно, с ненавистно лице и ще изисква Неговото разпятие.
Какво се е случило?
Народът на Израел очаква от Него, когато влезе в Ерусалим, да вземе земната власт, за тях Той е очаквания Месия, Който ще освободи Израилевия народ от враговете, ще бъдат победени противниците и ще бъде отмъстено на всички.
А вместо това Христос влиза в Свещения град тихо, приближавайки Своята смърт …. Традиционните лидери, които са се надявали на Него, обръщат народа срещу Него. Той всичките ги е разочаровал. Той не е чаканият. Той не е този, на когото са се надявали. А Христос отивал към смъртта.
Но защо остава сам и какво ни завещава Христос със Своята смърт?
По времето на тези дни, говори на народа за това, каква ще бъде тяхната съдба, когато те преминат покрай Него, без да Го познаят и  не Го последват.
Спасителят Христос казва: Този ваш дом ше остане пуст, от сега ще опустее храма ви, душата ви ще стане празна, надеждите ви ще изчезнат, всичко ще се превърне в пустиня…..
Защото единственото нещо, което може да превърне човешката градина в цветуща, единственото, което може да даде живот на това, което се е превърнало в пепел, единственото, което може да направи човешкото общество пълноценно, единственото, което може да помогне на човек да се стреми към своите цели, това е присъствието на живия Бог, който дава съдържание и смисъл през цялото време. Пред него  нищо не е велико или малко. Незабележимите думи могат да бъдат за Него скъпи или незначителни, а големите събития понякога незначителни в тайнството на любовта.

Народът ликувайки, посрещна Исус, искайки земна звобода, земна власт, неговите лидери искаха да властват и да побеждават. И какво остана от това поколение? Какво стана с Римската империя? Какво въобще стана с тези, които имаха в ръцете си власт и мислеха, че никой няма да им я отнеме?
Нищо. Понякой гроб, а по-често голо поле.
А Христос? Той не изяви никаква сила и власт. Пред тълпата от неразбиращите Го, Той си остана непонятен за тях. Той можеше тази тълпа, която толкова тържествено го посрещна, да я направи силна, да вземе политическата власт, но Той се отказа от това. Остана безсилен, безпомощен, уязвим и свърши на кръста, с позорна смърт и присмехи на тези, чийто гробове не могат да се намерят.
Христос ни завеща живот. Той ни научи, че освен любовта и готовността да видим в ближния си най-доброто, няма друго ценно на земята. Научи ни, че човешкото достойнство е толкова велико, че Бог може да стане човек, без да унизи Себе Си. Той ни показа, че няма нищожни хора, че страданието не може да разруши човека, ако той умее да обича.
Само Бог може да запълни тези дълбини на човека, който са зейнали празни и с каквото и да опитаме да ги напълним, няма да успеем. Само Бог може да създаде хармония в човешкото общество.
На този ден си спомняме влизането на Господа в Ерусалим.
Колко е страшно като гледаме как хората среща Живия Бог идващ с любов и как те се отвръщат от него, защото не им е до любов, нямат готовност да живеят и умрат за любовта. Те предпочетоха, искаха, жадуваха за земното, за това загубиха всичко.
Други влязоха в Божия дом и сами станаха храм на Святия Дух.
Малцината, които чуха гласа на Господа, които избраха любовта и униженията, те получиха неизменното обещание на Христос изобилен живот.