Златка бе дребна на ръст, с високо чело и дълбоки топли кафяви очи. Тя издърпа стола и седна. Заслуша се в разговора на останалите. Отметна падналия кичур върху лицето си и се намеси:

– Други ценности владеят съзнанието на нашите деца днес. Не знания, а пари, бизнес и мода са в акълите им.

– Да си виждала млади хора да говоят за философия, наука и литература? – засмя се Бойко.

– В устата им са имената на бизнесмени, разни рекетьори, съвремени „супермени“, които са майстори на далаварите, притежаващи суперлуксозни коли и много момичата за забавление, – намръщено добави Велко.

– Какво друго очакваш, – махна с ръка Златка, – щом учениците палят цигарите си от тези на учителите, а после пият заедно коняк в училище?!

– Спомням си думите на един ученик, – каза Стойчо, – „Има ли смисъл да уча? Баровците, които карат поршета и понятие си нямат за Втората световна война, Аспарух, законите във физиката и химията, но това не им пречи да правят милиони. А тези завършили висше образование са без работа, а ако работят изкарват сто пъти по-малко от един бизнесмен. Защо ми е това скапано училище?“

– Така мислят почти всички ученици, – засмя се тъжно Бойко, – ако някой не е съгласен с това, го смятат за ненормален. Никой не иска да дружи с него и обикновено е обект на подигравки.

– Накъде отиваме тогава? – с болка каза Златка.

– Към духовна гибел, – не без ирония отбеляза Велко. – Пиянството от парите и власта е неудържимо, попаднеш ли в тяхната хватка отърване няма.

– Това е по-опасно от наркоманията и най-лошото е, че продължава цял живот, – въздъхна Стойчо.

– Те си плуват в миражите си с награбените милиони във висините, а ние стоим  безсилни да им се противопоставим. Така ставаме съучастници в градежа на общество, което ни е твърде чуждо, – заключи печално Златка.

Приятелското събиране тази вечер загуби веселия си тон. Всеки бе помръкнал и потънал в нерадостни мисли. Какво можеше да се направи? Живеем в променено общество, с изкривен идеал и ценостти, но плодовете, от  примирението и ненамесата ни във всичко това, са горчиви.

Един търговец имал нужда от момче, което да продава в магазина му. Той публикувал обява и на другия ден дошли няколко тийнейджъри. Търговецът не се поколеба и веднага избрал едно момче. Познати на търговец попитали как толкова бързо е избрал момчето.

Търговецът казал:

– Преди да влезе това момче изтри краката си и тихо затвори вратата, което показва, че то обича реда. Когато влезе куц човек, то стана и предложи мястото си. Това показва, че това момче е добро и учтиво. На моите въпроси то отговаряше бързо и с уважение, което показваше, че умее добре да разсъждава и е любознателен. Аз изтървах една книга на пода, а то веднага стана и я сложи на масата. Това момче не се блъскаше и буташе напред, то чакаше спокойно реда си. Дрехите му бяха чити, косите сресани, лицето и ръцете му бяха незамърсени. Ето защо избрах него от всичките кандидати.

Всеки човек може да се познае по труда, поведението и думите му.

Колкото повече обичате да работите, толкова по-скоро ще си намерите работа. Трудолюбието е склоността на човека постоянно да прави нещо полезно. Всяка работа трябва да започваме с желание, да я продължим с усърдие и да я завършим с благодарение.

Поведението е огледалото, в което всеки разкрива себе си. За дървото може да се съди по плодовете му, а за човека по поведението му.

Гласът на поведението е по-силен от думите. Думите учат, а поведението убеждава.

Думите са образ на мислите и изразяват нашите чувства, следователно чрез тях може да се разбере вътрешното състояние на човек. По звъна, можеш да разбереш каква е камбаната, а по речта – какъв е човекът.

Ако искаш да разбереш какъв е човека внимавай в думите му, защото „от онова, което препълва сърцето, говорят устата“.

Автобусът щеше да пристигне скоро. Стамат нервно пристъпяше от крак на крак. Секундите му се струваха минути, а минутите часове. През целия ден беше напрегнат, но сега бе доволен, че всичко беше приключило.

Когато пристигна автобусът настани измореното си тяло на първата му се изпречила свободна седалка. До него бе седнала жена. Той се вгледа по внимателно в нея, стори му е доста позната.

Притвори очи и едва не подскочи, това бе първата му ученическа любов. Невероятно….. бяха минали толкова години от тогава.

Състарената преждевременно жена по едва забележими признаци напомняше на стройната и пъргава девойка, която познаваше.

Много отдавна не беше я виждал, но изминалото време беше преобразило и двамата. Някаква невидима стена се бе издигнала помежду им. Това не беше омраза. Някога се бяха раздели като приятели, без оскърбителни думи.

Стамат упорито се стараеше да прогони миналото, но то като вихрушка нахълтваше и изгонваше всичко друго от главата му. Предишните хубави и мили черти, се настаниха на това сбръчкано, бледо и погрозняло до неузнаваемост лице. Спомени нахлуха като буен поток …….

От тъмните ѝ гъсти плитки, които достигаха чак до кръста, не бе останало нищо. На тяхно място се белееше късо подстригана коса. Беше облечена в поизносена рокля, без украшения.

Жената бе леко прегърбена и неспокойно движеше ръцете си, като ги мачкаше една в друга. Пръстите ѝ бяха загубили предишните меки линии. Те бяха леко изкривени и изгърбени, сякаш някой ги бе удрял с камък.

Ах, очите ѝ черни и игриви, с топъл блясък, които караха Стамат да примира едно време от вълнение и копнеж, сега бяха почти сухи, притиснати от бръчки, с почти угаснали зеници.

Всичко това беше толкова внезапно и странно, че Стамат се чувстваше като хипнотизиран. Два образа се преплитаха непрекъснато – някогашното весело момиче и съсухрената жена днес, а между тях стоеше времето, което ги правеше чужди и непознати.

Унесен в спомени за онези весели и радостни младежки дни, Стамат не забеляза кога бе слязла жената. Той дори не бе успял да размени и дума с нея. Тя навярно не бе го познала, иначе не би го подминала.

Той още дълго седеше на седалката опиянен от спомените нахлули в съзнанието му.

Въпреки всичко Стамат бе благодарен за тези мигове, които го бяха върнали назад и за малко го бяха направили по-млад.

Това е портрет на известния италиански художник Леонардо да Винчи. Смята се, че част от картината е изгубена.

Каква особеност на платното е накарало специалистите да направят подобно предположение?

Тук навярно ще се затрудните, особено ако не познавате живота на художника и как е обучавал учениците си. Можете да се разровите в Интернет и да прочетете малко повече за това.

Много добре знам, че не сте експерти, особено що се отнася до картините на Леонардо да Винчи и аз не съм.

За да стане човек такъв, трябва да научи всичко, което такива хора са открили или постигнали в тази насока, а след това внимателно да наблюдава и да сравнява.

Няма да ви измъчвам повече, ето го и отговорът на загадката.

Отговор:

Леонардо да Винчи не само е рисувал прекрасни картини, но е оставил и инструкции към учениците си.

В своя „Трактат за живописта“, той е отбелязал: „На портретите по-добре е да се рисуват и ръцете, защото те са много по-красноречиво свидетелство за характера на човек, отколкото лицето му“.

Борис започна да рецитира стихове, след това премина към откъси от известни произведения на наши и чужди автори.

Всички бяха погълнати от изпълнението му. Гласът му покоряваше, завладяваше и потапяше всеки в огромния океан на художественото слово.

– Откровено да си кажа, – обади се Динко, – изненадан съм от свежата ти памет.

– Някога и аз пълнех главата си с поезия, – не остана назад и Малин, – но не всичко помнех точно и вярно, което беше голям мой недостатък. За това често изпадах в неудобно положение за това.

Мартин и Свилен мълчаха гузно, те не можеха да се похвалят със нищо в тази насока.

– Завиждам ти, Боби, имаш удивителна памет за тези години, – похвали го и Стоян.

Борис не беше първа младост, времето отдавна бе отнело цвета на косите му, но в сините му очи още гореше младежки плам.

– Какви години? – Борис рязко се обърна към Стоян, сякаш приятелят му беше казал нещо обидно.

– Съвсем не исках да кажа, че си остарял, – опита да се защити Стоян.

– Какво са годините? Ние сме само хора, но постоянно се вглеждаме в сезоните, месеците и всеки къс от времето. За нас те са като някакъв хомот, под който пъшкаме и стенем.

– Ако не ме боляха краката и не усещах някои болки, които в безрасъдното си минало съм си причинил, – засмя се Захари, – изобщо не бих усетил, че нещо фатално се е променило в мен.

– Вярно е, че жизненост е изписано на лицето ти, Боре, – намеси се Свилен, – но не трябва изцяло да се игнорират биологичните промени.

– Духът на човека заема важно място в неговото съществувание. Той е определящ във всяка област от живота му , – заяви Борис категорично.

Събралите съвсем не искаха да нарушат атмосферата на разбирателство тази вечер, за това не се задълбочиха повече в започнатата тема. Почти всички бяха надхвърлили четиридесетте. Темите за старост и немощ бързо отпадна и те се насочиха към общата работа, която им предстоеше.