Ръцете на Марта трепереха върху волана. Имаше нужда от още едно успокоително, но рискуваше да заспи на магистралата. В крайна сметка сегашното ѝ положение не беше нещо ново.

– Никога до сега не съм забременявала, – Марта нервно удряше по волана. – Винаги избирах труднодостъпни мъже. Целият ми живот ми е една поредица от необясними решения.

Тя много добре си спомняше, че двама терапевти бяха вдигнали ръце от нея. Те бяха се отчаяли от положението ѝ. Тя на пук на всичко успяваше да поддържа някакъе ритъм на живот си, въпреки самоунищожителното си поведение. Марта едва се крепеше на ръба, за да не рухне.

Сегашният ѝ терапевт бе жена. Връзката им се бе запазила, защото лекарката ѝ позволяваше да пропуска сеансите и да ѝ се обажда, когато има нужда. Марта имаше чувство, че това е единствения човек, който я разбира.

Трябваше да ѝ звънне. Терапевката ѝ не знаеше, че е бременна. Марта не ѝ бе казала и за паническите си пристъпи. С нея връзката ѝ се задържа четири години, но въпреки това на Марта ѝ бе трудно да иска помощ точно от нея.

– Депресията е слабост, а не заболяване, – обичаше да повтаря дядо ѝ. – Психиатрите са по-болни и от пациентите си.

Ако бе ходила като малка на терапевт, може би сега нямаше да има тези проблеми. Майка ѝ също не подкрепяше идеята за психотерапия:

– Помогнаха ли на баща ти, след като преживя онзи шок? А ми на сестра ми? Дори един от тези психотерапевти я прелъсти.

Марта си спомняше много ясно. Когато беше на двадесет и три години искаше да се самоубие. Тогава нито лекари, нито психолози можеха да овладеят променливите ѝ настроения. Не можаха да я освободят от кошмарите ѝ. Тя продължи да пие и да се хвърля безрасъдно в поредица от сексуални връзки.

Нощният пейзаж преминаваше от малки долини в хълмисти дъбови и борови гори. Марта долавяше плисъка на реката отляво. „Тече си на юг, – помисли си Марта, – както го е правела хилядолетия, нехаеща за човешката мъка“.

Искаше ѝ се да бъде силна, само заради детето, което носеше в утробата си. Няма значение, дали Стоян ще остане с нея.  Тя бе решила вече, че ще роди това дете и ще го отгледа.

Това беше живот и той трябваше да се запази. Може би това щеше да ѝ помогне да се пребори и със своите проблеми. До сега не се бе опълчвала, а се носеше по течението на живота. Време беше да се противопостави, тя знаеше, че ще трудно, но трябваше да победи, заради малкото, което растеше в нея.

В гората няма ветеринарен лекар, а можи би това е за добро. В гората няма аптека, от човешка гледна точка. А кой лекува дивите животни?
Адаптацията на всеки вид го е научила на определени знания за билките и способности как да се избавят от раните. Личният опит на всяко животно се наслагва в наследствената памет.
Явно е, че и човек е придобил такива знания. До наши дни са се запазили рецепти на билкари и лечители. Тези знания за билките и отварите от тях не са резултат от научни лабораторни изследвания. А как са ги открили?
Понякога във всеки от нас се появява желание, вкусови предпочитания или отхвърляне на едно или друго растение, плодове и зеленчуци.
Устойчивостта на животните относно тяхното здраве е много по-голяма, отколкото при хората, но тя не е безгранична. За това зверовете и птиците прибягват до различни видове треви.
Така овцете, за да се отърват от чревните паразити ядат пелин. Куче охапано от змия в гората, намира трева, която действа като противоотрова. Животните различават растения, който действат слабително или предизвикват повръщане. Крави и коне ще прескочат, когато пасат, татула, бляна, горчивия репей.
Както винага „под ръка“ на животните е слюнката им, която е добър антибиотик. Кравата ближе току що родилото се теле, раненият звяр ближе раните си, а конете се ближат помежди си.
За да се избавят от паразити птиците се къпят в прах или сядат в мравуняк, където ги обработват мравките. По-големите животни живеят в сътрудничество с птици, които кълват насекомите по гърбовете им, в ушите и ноздрите им. Даже зъбите на крокодила се чистят от птичка.
Но въпреки съществуващата взаимна помощ, природата е жестока към тези, които са загубили силите си. Оцеляват и произвеждат потомство само по-жизненоспособните.

За много от нас кафето е като добър приятел. То е винаги с нас, независимо дали е студена сутрин, делничен ден или по време на нощен труд.
Топлото кафе ни успокоява и зарежда с енергия. Но знаем ли как кафето влияе на мозъка ни? Знаете ли, че всички учени, често пият кафе? Затова те най-добре знаят за неговото въздействие.
Кофеинът започва да действа много бързо. От първата глътка кафе до началото на действие на кофеина минават около 10 минути.
Максималната концентрация на кофеина в кръвта се наблюдава след 45 минути, след приемане на напитката. Действието на кофеина може да се задържи от 3 до 5 часа.
Кафето води до пристрастяване. При редовната консумация на кафе, мозъкът започва да иска по-големи дози кофеин, за да бъде бодър.
Страничните ефекти при пиене на кафе са:
Замъглено зрение, виене на свят, сухота в устата, зачервяване на кожата, студена пот, сърцебиене, задух, диария, сънливост, потискане или усилване на глада, жажда, нервност, обърканост , раздразнителност, безсъние, хипергликемия, тремор, гадене, болки в корема, често уриниране.
Лекарите предупреждават, че ако сте привикнали да пиете кафе ежедневно, резкия отказ от него може да доведе до проблеми със здравето, а именно силно главоболие, което може да продължи до 9 дни.

Катя беше едва на 30 години. Работеше в близката детска градина и същевремено с това се грижеше за трите си малки деца.

Тази сутрин се бе събудила със силно главоболие. Главата ѝ бе изтръпнала. Странното усещане ѝ подсказваше, че нещо не беше наред.

Нещо не беше наред почти от месец. Бяха ѝ се появили синини по гърба, след това обезпокояващо се разрастнаха и когато тя реши да отиде на лекар да се посъветва с него, внезапно изчезнаха, като оставиха по гърба ѝ големи петна. Венците ѝ побеляха.

Катя беше жизнерадостна и млада жена, която бе свикнала с часове да тича след 5-6 годишните деца в детската градина, но започна внезапно да губи сили. Едва се изкачваше до дома си, който се намираше на четвъртия етаж.

Някои от сутрините едва ставаше и пропълзяваше на четири крака. Спеше на пресекулки по 12-14 часа, а щом се събудеше, се чувстваше толкова уморена, че отново лягаше да подремне.

Мъжът ѝ я придружи до свой познат лекар, но той не можа да даде някаква определена диагноза. Катя усещаше болки в костите си.

Лекарят бе в недоумение, какво може да е това. Но на Катя каза:

– Вероятно имате мигрена.

И ѝ препоръча аспирин, от който се засили кървенето от бледите венци на Катя.

Тя  бе енергична и жизнерадостна по природа и по-скоро се учуди, но не се разтревожи много. През живота си не беше боледувала сериозно, за това болниците бяха абстрактно и непонятно място за нея. До този момент не бе ходила на консултации при никакъв специалист.

Обясняваше на познати странните си симптоми така:

– Сигурно е от преумора или лошо храносмилане, – смееше се тя. – По цял ден съм с деца, вероятно съм се малко депресирала и напрежението ми е дошло май много.

Дълбоко в нея започна да се прокрадва съмнението, че в тялото ѝ става нещо опасно и смъртоносно.

Най- накрая Катя остави трите си деца при съседите и отиде при личната си лекарка, която настоя веднага да ѝ се направят кръвни изследвания. Назначи ѝ рутинна кръвна картина.

Лаборантът, докато вземаше кръв от вената на Катя се загледа с изненада в цвета на кръвта ѝ. Тя беше водниста, бледа разредена течност, която изобщо не приличаше на кръв.

До края на деня Катя не получи никакъв резултат от тези изследвания. На другия ден ѝ се обадиха по телефона:

– Извинете, но се налага, отново да ви вземем кръв.

– Кога да дойда? – попита Катя.

Тя имаше много натоварен график. Децата, натоварената чанта с продукти, която трябва да освободи и осибено рибата, която трябва да остави в хладилника, и куп още недовършени неща за деня.

Напрегнатият тон в гласа по телефона, подчертаваше, че случаят е спешен:

– Елате веднага! Чувате ли ме? Веднага!

Предстоеше борба и не се знаеше, какъв щеше да бъде изходът.

Йодът, както и неговите съединения не могат да противодействат срещу радиация.
Въпреки това лекарите препоръчват на хората да го приемат при бедствие. Защо?
Работата е там, че радиоактивен йод-131, освободени в околната среда, бързо се натрупва в човешкото тяло, за да бъдем по-точни в щитовидната жлеза и значително увеличава риска от ракови и други заболявания в тялото.
Когато щитовидната жлеза е „запълнена“ с друг, безопасен йод за тялото ни, за радиоактивен йод не остава място.
Но ако не съществува опасност за пускане на йода-131 в околната средата, не трябва да се приема йод в никакъв случай, защото при по-високи дози може да се нанесе непоправима вреда на щитовидната жлеза.