Денят беше тежък и доста изморителен за Петър Василев. Той уж за малко полегна на дивана, но сънят скоро го обори и изтощеният мъж заспа.

Децата играеха на килима. Строяха кули и крепости от кубчета. Сънчо и тях споходи. Клепачите им натегнаха и майка им Елена ги поведе към леглата. Нямаше нужда много да ги увещава, защото щом се намериха под завивките, веднага потънаха в царството на сънищата.

Елена отиде в хола и зави внимателно съпруга си.

– Колко е уморен, – съчувствено погледна тя Петър. – Всички заспаха, ще ида да помогна на баба Мара от първия етаж. Горката жена едва се движи и е съвсем сама, няма кой да ѝ помогне.

Елена не искаше да светва лампите, за да не притесни заспалия си мъж. Затова грабна телефона си от масата и излезе. Едва по-късно разбра, че по грешка бе взела мобилния на Петър.

На връщане, когато изкачваше последните стъпала към апартамента си,  Елена чу уплашеният глас на мъжа си, който викаше по нейния телефон:

– Ели, къде си?

Тя бързо изтича и се усмихна срещу съпруга си.

– Ох, – вече поуспокоен, Петър дълбоко въздъхна, – събудих се и теб те нямаше никъде. Уплаших се, че е станало грабването …. Направо изпаднах в шок.

– Не видя ли децата? – попита Елена.

– Да, – тъжно се засмя Петър, – но чак сега осъзнавам, че щом те са тук, всичко все още предстои.

Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.

Нестор дойде в града да си търси работа. В селото, където живееше с родителите си нямаше от къде да изкарва пари.

Малкият цех, който бяха открили в селището преди три години, го разтуриха и Нестор остана без хляб.

Младият мъж бързо намери работа, а за квартира реши да пообиколи повече места. Хареса си една стая с легло и маса. И наемът го устройваше.

Новият му дом се нуждаеше от ремонт и Нестор реши:

– Като взема първата заплата, непременно ще подобря условията си на живот. Ще облагородя това мазе.

Речено-сторено. В ремонта Нестор вложи много сили и средства. И когато трябваше да се наслади на всичко постигнато, хазаина му дойде и му каза:

– Съжалявам, но трябва да освободите квартирата. Брат ми идва и ще живее при мен, а аз нямам друга стая, която да му предоставя.

Нестор застана объркан и нещастен в средата на ремонтирания си дом.

– Каква излезе тя? На какво се надявах, а какво получих?

Ако желаем само материално да устроим живота си, забравяйки за основната си цел тук на земята, ще стигнем до положението на този нещастен човек, прекарал времето си в ненужен ремонт.

Трябва да мислим за периода, когато ще напуснем този свят и е нужно да го използваме така, че да не съжаляваме за пропуснатите моменти.

Смрачаваше се. Тъмнината без да бърза незабележимо нахлуваше в стаята. Младен седеше във фотьойла. Той бе подпрял главата си с ръка. Погледът му блуждаеше в изчезващата светлина на деня, а мислите му го върнаха назад.

Внезапно пред него изникнаха мъж и жена. Те бяха възрастни, около седемдесет годишни. Мъжът лежеше на легло. Тялото му на практика бе напълно безполезно. Мускулите му бяха опустошени и съсипани от амиотрофична латерална склероза.

Въпреки, че тялото  му бе неефективно, очите му сканираха стаята и той виждаше жена си. Тя бе дребна и слаба, но не се предаваше лесно независимо от това, какви трудности ѝ се препречваха в живота.

Бе измъчена, но с непоколебима вяра правеше това, което бе нужно за мъжа си през последните години, особено след като той се обездвижи и стана напълно безпомощен. Бръснеше го, къпеше го, хранеше го, сресваше косите му, миеше му зъбите, ….

Това бяха родителите на Младен. Такава преданост от старана на майка му до края на дните на баща му, бяха изключителен пример за мъжа, които имаше вече пораснали деца и чакаше внуци.

В дена на погребението на баща си, Младен изпитваше огромна благодарност към тази, която го бе родила, защото тя бе моделирала пред очите му слуга в духа на Христос. Нейното служение бе тихо, но за синът ѝ то не бе останало незабележимо.

Михаил бе подтиснат и притеснен. Той бе студент втора година в Техническия Университет в столицата. Трябваше да предаде проекта си още преди две седмици, но не успя.

Имаше финансови и физически проблеми. Това го доведе до срив и стигна дори до болницата. След предстоя си там, се зае отново с проекта, но нищо не вървеше.

Той стана нервен и напрегнат. Това му състояние отново го повали на легло. Когато се възстанови беше изминала вече седмица и половина от датата, на която трябваше да представи проекта си.

Този път Михаил си каза:

– Трябва да го направя! Каквото и да става, трябва да успея!

Повече от 36 часа не спа. Черта, мисли, три и на три пъти започваше всичко отначало.

Когато завърши работата си, се чувстваше изхабен и разнебитен.

– Важното е, че приключих, – въздъхна Михаил. – Сега трябва да отида при професора.

Сърцето му се сви на топка. Не знаеше какво да му каже. Притесняваше се от това, как възрастния човек щеше да го приеме.

Въпреки всичките си страхове, уви внимателно проекта си. Пъхна го в чантата си и с натежали, сякаш от олово крака, тръгна към Университета.

Разбра, че професорът е тук и се насочи към кабинета му. Когато стигна до врата му, се спря. Беше готов да се обърне и да си тръгне, но се престраши и почука.

От вътре се чу ясно и силно:

– Да, влезте.
Михаил плахо пристъпи и затвори вратата зад себе си. Погледна объркано професора. Извади проекта си. Нерешително го подаде напред и едва доловимо промърмори:

– Съжалявам, ….. но не се чувствах добре …..

Професорът погледна младежа, усмихна се и строго каза:

– Млади човече, имайте предвид, че до момента по-голямата част от работата в света се извършва от хора, които не се чувстват много добре.

И това бе истина. В много случаи дали, защото липсва мотивация или енергия, много неща не виждаха своя край.

Не чакайте, докато се почувствате по-добре. Не използвайте недоброто си състояние за оправдание, а се заемете веднага с работата си.

Всеки от нас се изгражда с такива дейности, които в момента могат да изглежда трудно осъществими, но това е цената, която трябва да платим, за да достигнем до определена цел.