В селската кръчма бе уютно и топло. Местните често се отбиваха там да си побъбрят.

Днес на това събиране присъстваше и един мъж с започваща да се прошарва коса и малка къса брадичка.

Мъжете в кръчмата бяха почнали да разказват, кой къде работи.

– Аз съм тракторист и работя в месното стопанство, – започна Димитър.

Последва кратко обяснение на трудностите в професията му.

– Всеки ме е виждал с камиона, – похвали се Гошо, – карам стоки в магазина.

Михо тупна с ръка по масата и рязко добави:

– Аз го товаря всеки ден. Чувалите и по-тежките неща направо ме смачкват, но какво да се прави, все някак трябва да се живее.

Дойде ред и на непознатият.

– Аз съм композитор, – тихо каза той.

Мъжете от компанията тактично се усмихнаха, а Васил се обади:

– Е, като не искаш, не го казвай!

Том бе скитник. Остана без работа в големия град. И какво друго му оставаше, освен да се премества от едно място на друго, за да търси някакво препитание?

За жалост времената бяха тежки и трудно се намираше работа.

Един ден Том попадна в живописно планинско село.

Беше много изгладнял, затова се насочи към селската кръчма, на която имаше табела:

Хан „Свети Георги и змеят“.

Той потропа на вратата. Когато му отвориха Том попита:

– Бихте ли ми дали малко хляб?

– Хляб? – изръмжа жената, която отвори вратата. – За такъв жалък и миришещ просяк като теб? Не!

След което тя затвори вратата под носа му.

Том си тръгна, но малко преди да напусне това неприветливо място, той се обърна и отново прочете надписа:

– Свети Георги и змеят.

Върна се и почука отново на вратата.

– А сега какво искаш? – показа се същата жена, която му бе отворили преди.

– Извинете, ако Свети Георги е вътре, мога ли да говоря с него този път?

Всички имаме своите крепости. И понякога ставаме направо неприятни, когато действаме под контрола на нашата „оградена кула“, ограничено мислене или негативен манталитет.

Но Божите оръжия са мощни за разрушаване на такива крепости. А ние като унищожаваме спекулациите и всичко, което се издига против познанието на Бога, пленяваме всеки разум, включително и нашия, да се покорява на Христа.

Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.

Митко бе сляп, но умееше да свири на цигулка. Веднъж влезе в една кръчма и предложи на собственика ѝ:

– Разрешете ми да свиря на цигулката си и така да развличам посетителите на заведението ти.

– Щом искаш, няма проблем. Пианиста и без това го пребиха преди няколко дена за няколко фалшиви ноти.

Митко свири цяла вечер, но никой не посегна на музиканта. Може би това бе най-доброто доказателство за неговите музикални способности.

Накрая на вечерта кръчмарят предложи на слепия:

– Виждам, че добре се справяш с цигулката, защо не почнеш редовно да свириш при мен? Добре ще ти плащам.

За да скрепят сделката двамата пиха до среднощ и си говореха за живота.

По едно време слепият се накани да си върви, а кръчмарят му предложи:

– Вземи моето фенерче.

Митко се възмути:

– Или си пил много или си решил да ми се подиграваш. Аз съм сляп и за мен няма значение дали вън е ден или нощ. За какво ми е твоето фенерче?

Кръчмарят се усмихна:

– Предлагам ти фенерче, но не очаквам от теб да го използваш така, че намериш пътя. Притеснявам се за случайните минувачи, които могат да те блъснат в тъмното. По-добре вземи фенерчето. Като се грижиш за безопасността на другите, ти се грижиш за себе си.

Бе топло, сякаш лятото не си бе отишло и още напомняше за себе си.

В кръчмата на селото около голямата маса бяха насядали неколцина мъже.

Бай Михо притичваше бързо край тях и носеше питиетата.

Юри удари с юмрук по масата и попита:

– Как трябва да реагираме, когато, като гръм от ясно небе, нашите съкровени идеали, безопасността на семейството, …… бъдещата сигурност и всички други мечти за живот, за които сме работили и в които сме инвестирали, внезапно биват застрашени?

– Според мен, – плахо повдигна глава Минчо, – трябва да сме съпричастни и да сме загрижени за тези, които страдат и са наранени.

– Откак се е появила телевизията сме станали зяпачи и минаващи край събитията, – извиси глас Илия, – но сега е друго. Станахме играчи в самото действие.

– Като гледам страданията на другите по ефира, ми става мъчно за тях, – едва се чу гласът на Петко.

– Трябва да правим повече от това да бъдем докоснати от трагедиите, ставащи в света…… Каква е нашата отговорност? – Илия предизвикателно изгледа останалите.

– Когато преминаваме през нещастие, е успокояващо да имаме някой, който да върви с нас. Утешително е да знаем, че нашият Бог е „Богът на всяка утеха“. Той е обещал никога да не ни напуска или изоставя, – обади се отново Минчо.

– Едно от нещата, които можем да направим по време на трагично обстоятелство, е да протегнем ръка към другите със състрадание и разбиране, – наблегна бай Михо. – Да вървим с нуждаещите се и да ги утешаваме. Състрадателните хора са тези, които чувстват болката на другите и действат, за да я облекчат.

До този момент Стефан седеше и слушаше останалите, но накрая не се стърпя и изказа своето мнение по въпроса:

– Искам да ви напомня, че когато се стремим да утешим другите, нашият най-голям източник на утеха е бил и винаги ще бъде Бог. Той се отъждествява с нас в нашите скърби и болки. Разбира по-добре от нас нашите уникални ситуации, несигурност и страхове. И докато Бог ни утешава в трудностите на нашия живот, ние сме в състояние да помогнем на другите.