Нека на Цветница, всичко скверно да остане извън дома.

Нека сърцето да не скърби, а душата да се усмихне.

Нека мирът, спокойствието и радостта дълго време да бъдат край нас.

Ето дойде Цветница. В този ден всички са срещнали Господа нашия Исус Христос с клонки и са Го славели, а след няколко дни крещели: „Разпни го“.

Нима можем да ги осъдим? Нали и ние правим така. Казваме, че вярваме в Бога, а с делата и живота си Го разпъваме на кръста отново и отново, почти всеки ден ….

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Дечко се видя с Мина през лятото на морето. Той не знаеше, че повече няма да я види. Дечко дълго наблюдаваше бледото ѝ лице, по него бе изписано страдание.

Въпреки сенките под очите, те бяха толкова живи, че компенсираха общата отпадналост. А това състояние ѝ бе причинила химиотерапията, но той не знаеше още за това.

Мина бе изпълнена с любов, която предаваше на хората, които срещаше.

Беше толкова хубаво да я наблюдава човек, как играе с децата на плажа.

Дечко помнеше много добре, какво бе направила Мина преди три години за него. Той загуби родителите си при автомобилна катастрофа. Болката бе голяма, но именно Мина тогава му протегна ръка и му каза:

– Не се страхувай винаги ще бъда до теб!

Помнеше, как Мина го прегърна, а после двамата дълго плакаха заедно. Сякаш се бе отприщил бент, който нямаше край. Сълзите намаляха и болката се стопи.

Тогава Дечко още не знаеше, че самата Мина има  нужда от помощ, дори повече от него.

– Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда, – засмя се искрено Мина.

Явно тя напълно разбираше този стих. Той бе нейното послание на надеждата. Тя не веднъж бе изпитала Божията любов и милост, затова щедро се раздаваше, без да трепне пред трудностите.

Тялото на Мина бе отслабнало, но духът ѝ не бе сразен.

– От къде намираш сили за всичко това, – попита я Дечко.

– Черпя сила от вярата и упованието си в Бога. За мен Исус е най-цената жертава дадена за хората. Зная, че Исус Христос  победи на кръста смъртта и от тогава, повярвалите в Неговото изкупително дело получават вечен живот.

Простички думи, но те докосваха сърцето и караха мнозина да потърсят отговор на въпросите си при Бога.

Христовата любов е по-силна от смъртта. Изпълвайки Мина, тя ѝ даваше сили да помага на ближния си, да преодолее мъката и болката си.

За рождения си ден Стефан получи това, за което отдавна мечтаеше. След като си отидоха гостите, той с интерес разглеждаше новата си въдица. Решението бе взето веднага:

– Утре отивам на риболов, за да изпробвам новата си въдица.

Но Стефан имаше сериозен проблем. Той се гнусеше от червеите, за това реши на въдицата да сложи салама от сандвича си.

Утрото бе обещаващо. Слънцето радостно се изтърколи на небето с предчувствие за един прекрасен ден.

Стефан повика брат си Никифор. Двамата нарамиха въдиците си и рибарските чанти и тръгнаха към реката.

Пристигнаха, настаниха се удобно на брега и всеки от братята зачака, приведен над въдицата си.

Никифор започна много бързо да вади рибите една след друга от водата. Той поглеждаше към брат си изненадано от време на време.

– Странно , – каза Никифор, – защо при мен кълват, а при теб не? Ако искаш нека си разменим местата или по-добре ела по-наблизо….

Стефан само вадеше празната въдица, вдигаше рамене и се усмихваше.

Никифор хващаше риба след риба и ги почистваше.  Много скоро Стефан извади въдицата, махна салама и я пусна празна. Накрая реши да се откаже от риболова. По-лесно му бе да се преструва.

Изведнъж осъзна, че така прави и в духовния си живот. Извършваше нещата механично, без да вниква в същността. Привидно бе ентусиазиран, но сърцето му бе далече от това, което изпълняваше.

– Сега разбирам, – каза си Стефан. – Ако искам да служа на Бога и да споделям Благата вест, не мога да се преструвам. Служението на Бога изисква пълно посвещение – и той засрамено наведе глава.

Исус не иска ученици, които да се преструват, че вършат нещо.

Той ни призовава да вдигнем кръста си и да Го следваме.

Дичо много обичаше корабите. когато идваше на гости на дядо си си представяше, че голямата входна врата и антрето са кораб. И играта започваше.

Вдигаше щорите, за него това бяха платната на кораба.. След това се заемаше с парцала, за да почисти „палубата“. После с маркуча в градината „хвърляше котва“.

Една сутрин дядо му предложи:

– Дичо, хайде да се разходим из квартала.

Внукът подскочи радостно и хвана дядо си за ръка:

– Да вървим тогава, дядо!

По време на разходката Дичо забеляза нещо да блести на земята и извика:

– Котва, котва!

Дядо му се вгледа в предмета, който държеше внука му.

– Това е кръст, а не котва, – поправи го възрастния човек.

Но Дичо продължи настоятелно да вика:

– Котва е! Виж, котва е ….

По-късно през деня дядото се замисли над настояването на внука си, че кръстът е котва.

Тогава си спомни за една песен, в която се пееше: „Имаме котва, която пази душите ни, здрава котва в бурно море, привързана към Скалата, която не помръдва, закотвена дълбоко в Христовата любов“.

– Явно и двамата с Дичо сме прави, – каза си старецът. – Сигурността на спасението, чийто знак е кръста, е закотвена в Христовата любов и благодат.

Той издигна ръце и се помоли:

– Небесни Отче, в живота много неща ни откриват твоето присъствие. Помагай ни да използваме всеки знак, който ни насочва към теб. Амин.

Кръстът е котва за всеки, който вярва в Христос.