Под страшния натиск към 5 часа следобед Волинската височина бе изоставена и турците затвърдиха позициите на нея. След това веднага предприеха настъпление към важната Централна височина, която решаваше участта на Шипка.

Това бе една мъчителна борба! Сили вече се бяха изчерпали. Главите натежаха, погледите помътняха.
Краят идваше! Увереността на защитниците на прохода бе разколебана.

Колко дни вече се биеха? А помощ не идваше от никъде.

В изстрадалите и измъчени души на опълченците нещо се скъса. Само чудо можеше да ги спаси.

Ето и Самарското знаме бяха готови да изгорят. То бе вече отковано от дръжката. Само един миг и последната искра щеше да изгасне.

В този момент в най-страшната психологическа криза някой запя между опълченците „Шуми Марица“. Прав, с изправена глава, без да обръща внимание на свирещите около него куршуми, майор Челяев също запя.

Това не беше последна молитва, а зов за решителна борба. Опълченци неволно трепнаха и подеха песента. Освежителните звуци на марша като че ли ги съживиха и вляха нови сили в душите им.

– Марш, марш, с генерала наш, – пееха опълченците от всички дружини. Гласовете им укрепнаха. Погледите им отново заблестяха. Уморените мускули се стегнаха. Нова струя от сили се вля в телата им. И те се ободриха. Дружната песен се носеше над всички защитници. След малко тя се превърна в ураган.

Наелектризираните звуци на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови неподозирани сили. Върху окървавените скали на Шипка израснаха обновени хора. Това бяха се превърнали в гиганти, готови за нови подвизи.

Българският химн извърши чудо. Преди още да се роди България, той зае вече своето място.

В най-решителния момент този химн стана и молитва, и зов, и победен вик. Опълченците се сраснаха със скалите. Погледите им започнаха да искрят.

В този момент турците започнаха настъплението си. Само преди няколко мига те може би щяха да успеят, но сега вече беше твърде късно! . . .

И макар атаката на турците да бе посрещната само с последните няколко снаряда от Централната батарея, въпреки че нямаше вече патрони за пушките, турците бяха спрени.

Победата беше им обърнала вече гръб… И Шипка беше спасена.

Откъм Габрово се бяха задали части от 4-та стрелкова бригада. Радостен вик се изтръгна от сърцата на защитниците. Екна вик на тържество.

Шепата стрелци се хвърлиха върху турците около шосето и ги прогониха, а след това тръгнаха нагоре към другарите си. Те бързаха да им помогнат, да облекчат положението на онези, които бяха издържали докрай, изтръгвайки победата от тържествуващите ръце на врага.

Пристигналата първа група стрелци заеха веднага Централната височина. Посрещна ги ново мощно ура. Въодушевление обзе цялата позиция. Не беше важно колко нови сили са дошли на помощ, важно бе тяхното неизмеримо морално значение. Опълченците се прегръщаха.

– Ура! Ура! – ехтеше Шипка.

– Ура! – повтаряше Балканът.

Заедно с частите на 4-та стрелкова бригада пристигна и генерал Радецки. За кратко време турците бяха отхвърлени, както от шосето, така и от Волинската височина, а вечерта за пръв път през тези тежки дни спря пушечният и артилерийският огън.

След 4-та стрелкова бригада в прохода през тази нощ бяха пристигнали вече и две други бригади, а от Севлиево пристигаше цялата 2-ра дивизия. Към полунощ в прохода пренощуваха 20 дружини с 36 оръдия.

Преломът бе настъпил, а по-късно дойде и победата.

Хубаво е да бъдеш майка. Таня от скоро бе станала такава. Малката ѝ дъщеричка почти изпълваше ежедневието ѝ.

Таня бързо прехвърли на ум нещата, които искаше да свърши преди малката да е събуди. Станеше ли от сън, трябваше да се сменя памперса ѝ и да я нахрани.

Единствения начин, по който Мими, така се казваше малкото създание в кошчето,  заявяваше своите нужди, бе чрез силен плач.

През цялото време докато шеташе из дома си, Таня поглеждаше към кошчето, за да види дали Мимето не се е събудило.

Щом видеше, че отваря очи, Таня се втурваше към нея, за да изпревари плача на детето си. Подсушаваше го и го нахранваше.

– Обичам я толкова много, че съм готова да направя всичко за нея, – казваше често Таня. – Докато спи моето малко момиченце, то е в своя малък свят и не чувства моето присъствие.

Един ден, докато прибираше дрехите от простора, Таня се замисли. Тя откри за себе си нещо много интересно.

– Колко често в действията си приличам на дъщеря си. Живея си спокойно и безгрижно, докато нещо не ме притесни или както по-възрастните казват, настъпи някаква криза. И какво правя тогава? Ужасена се обръщам за помощ към Бога.

Тя не веднъж бе усещала, че Той знае, че ще Го повика и бе готов да я чуе.

– И Бог разрешава всеки мой проблем преди да съм го помолила, – усмихна се Таня. – Благодаря Ти за Твоята любов, Господи, за готовността Ти да ми помагаш преди да съм Те помолили.

Ние сме поколение с болести, които никой не може да изцели, поколение с проблеми, които никой не може да реши. Всичките ни краткотрайни успехи се поглъщат от сянката на нова и ужасна криза.

Това се случва не само с невярващите, но и с вярващите. Така не трябва да бъде, но то се случва. Вярващите умират от същите болести, които разрушават хората от този свят. Измъчват ги същите проблеми. Много вярващи живеят без надежда, както и останалия свят.

Защо? Защото единствената надежда на човека е вярата в Исус Христос. А повечето от християните не знаят как да живеят с вяра.

Вместо да изпълняват Божието Слово и да живеят с вяра, те са натъпкани с религиозни традиции и предразсъдъци.

И когато дяволът застава срещу тях с немощ, болести, депресия или развод, те се оказват безпомощни в тази ситуация и позволяват тя да ги разруши. Те просто не знаят какво да правят.

„Людете Ми загинаха от нямане знание“.

Но вие знаете, че вашата надежда е Исус Христос. Доверете му се. И кажете на хората от този свят, че тяхната надежда е в Исус.

– Всички мъже са еднакви! Бабо, той трябва да ми каже за първи път „здравей“ и аз вече зная, как той ще се държи по-нататък, какви хуморески ще разказва, как се усмихва, как ще ме докосва, как се сърди и си отива.

– Не говори така, внучке. Всички мъже са различни. Просто на нас ни харесват определен вид мъже. На теб ти харесват скромните и „домошарите“. Тогава защо се сърдиш, че си попаднала пак на такъв, който никъде не иска да излиза и желае да си седи в къщи?

Ако ти избираш мъж, който е „душата на компанията“, то тогава не се изненадвай, че трябва да го делиш с приятелите си, а често и с други приятелки.

Ако обичаш романтиците, то тогава бъди готова не само за свещи, стихове и шампанско, но и с депресии и изчезвания, които той ще обяснява като „творческа криза“.

Избери мъж, за който можеш да бъдеш „като каменна стена“ и не се изненадвай, че не можеш да намериш в тази стена вратата към свободата.

Жените избират подобни мъже, а после са изненадани, че те са еднакви.

Хората повечето, от които бяха деца се разотиваха след речта и програмата, която се бе провела на площада.

– Всяка епоха ражда своите будители, – размахваше ръце възрастен побелял мъж, облечен в тъмносив костюм, бяла риза и бомбе на главата. – Те не са избрани случайно. Изникват, когато има нужда от тях.

– За необходимостта съм съгласен, – клатеше глава в съгласие бай Марин. – Когато народа ни бе обезверен и останал без надежда, се появи Паисий, който убеди хората, че има с какво да се гордеят.

– Ами Левски, – каза възрастният мъж, това бе Цачо Влахов, отдавна излезнал в пенсия, бивш началник на пощата. – Посветил се на Отечеството си, завърши на бесилото, с една цел, „чиста и свята република“. Много са българските просветители,  книжовници, революционери, отдали живота си  за  българската  свобода и духовност, но има ли ги днес? Къде са днешните будители?

– Традиционно сме свикнали, – засмя се бай Марин, – да се появят хора, които очакваме да ни изведат от финансовата и духовна криза, в която потъваме. Може би са ни нужни човеци, които да ни измъкнат от материалното заслепение и да ни накарат да осъзнаем, че трябва да бъдем умни и духовно богати, а не притежатели на вещи.

– Днешните будители трябва да бъдат надежда за съхраняването на българския народ, – добави Цачо. – Някой трябва да ни разтърси от апатията, да ни отърве от мислите, че от нас нищо не зависи. Необходимо е да спрем да се борим само за собственото си оцеляване и да започнем да отстояваме националното си самочувствие и отговорност.

– Днешните будители трябва да поддържат пламъка на просветата, културата и духовността, – каза бай Марин.

– Мислиш ли, че такива наистина са ни необходими днес? – попита Цачо.

– И още как?! – възкликна бай Марин, – Времето няма да спре, а българският дух трябва да живее.