Невнимателни ръце пуснали паяк в буркан, така че един от осемте крака му се счупил. Но паякът е могъл да си помогне сам.

Той положил слюнката си на на нараненото място. Тъй като те я еластична мигновено застинала, като идеален превързочен материал.

Свойствата на паяжината не са изучени до край, но това което се знае, често е използвано в разработването на нови материали.

Вътре в паяка паяжината съществува в течна форма, но при изваждането ѝ от тялото стават промени в структурата на протеините ѝ. Вследствие, на което тя застива в тънка лепкава нишка.

По здравина паяжината е близка до найлона и притежава парадоксални възможности за завъртане. Нишката може да се върти безпрепятствено на една страна, без да се изкриви.

Минаващите по улица на оживен индийски град виждаха 15 месечно момиченце, чийто крак бе привързан с връв към бетонен блок, като животно. Детето прекарваше тук цял ден на 40 градусова горещина.

За това момиченце, никой не се грижеше, но всички минаващи от там възприемаха това като даденост.

Загрижени хора минаха от там и решиха да разберат, кой и защо така лошо се отнася към това дете.

Елена и Станислав се срещнаха с родителите на момиченцето.

– Защо държите така детето вързано по цял ден на жегата? – попита възмутено Елена.

– Това правим за нейно добро, – каза майката.

Елена и Станислав се спогледаха изненадано.

– Вижте, – каза бащата умиротворяващо, – двамата с майка ѝ по цял ден работим на строителната площадка. Парите, които получаваме едва стигат за храна, нямаме възможност да наеме човек, който да се грижи за дъщеря ни.

– Защо тогава не я оставите в дома си с други деца? – предложи Станислав.

– Ние постоянно се местим от град на град заедно със строителната бригада. Обикновено нощуваме в палатки. Ние нямаме роднини, които биха се погрижили за детето ни, – обясни бащата на момиченцето, – затова сме принудени да го вземем със нас.

– През деня няма време да погледна детето си, – каза майката, – защото ще загубя работата си. През целия ден виждам дъщеря си само на обедната почивка, която стига само колкото да я нахраня.

Елена се просълзи, тя бе трогната от историята на това бедно индийско семейство.

– Сега прокарваме кабел в близост до оживена магистрала – каза майката – и аз се страхувам детето ни да не попадне под колелата на някой автомобил. За това сме я вързали.

Това семейство не бе единственото, което имаше такъв проблем. Може да ви звучи невероятно, но това става в XXI век.

Две жени се разхождаха по крайбрежната част на града. Обикновена разходка, с участие в шеговит конкурс и спечелена играчка, за постигната победа в него.

Жените бяха спечелили огромен мечок, който приеха със смях, като награда за ловко хвърляне на стрелички по балони.

Радвайки се по детски, жените започнаха да се оглеждат за някое дете, така че играчката да си намери свой господар.

Скоро те видяха малчуган на около пет години, който здраво стискаше ръката на баща си, а в същото време риташе гладко камъче, което със звън се удряше в бордюра и отново се връщаше в краката на момчето.

– Виж какво мече, – без да се уговарят двете жени отидоха при детето. – Харесва ли ти? Взимай го, твое е! Радваме се, че можахме да те ощастливим с тази играчка.

След известно мълчание, момчето изрече обичайната дума за такива случаи:

– Благодаря.

В тази внезапно оформила се компания всички се усмихваха, освен бащата на момчето, който гледаше към пода и за изненада на всички в очите му се появиха сълзи.

– Това е първата дума, – каза бащата, – която синът ми произнася след дълго мълчание. Когато баба му почина той спря изведнъж да говори.

Благодаря, обикновена дума, която за много се оказва доста сложна по различни причини. За някои тя е просто вежливост, други и придават религиозно значение, а тя е просто съкращение – благо даря на някого.

Петров работеше в полицията. Веднъж той изнасяше лекция пред учениците от малките класове.

Изведнъж го прекъсна едно малко момиченце. Тя го изгледа отгоре до долу и попита:

– Вие от полицията  ли сте?

– Да, – отговори Петров.

– Мама ми каза, че когато имам нужда от помощ, трябва да се обръщам към вас. Така ли е?

– Да, така е, – каза Петров.

– Тогава, – тя подаде крака си, – можете ли да ми вържете връзката на обувката?

Дафина  със шестгодишният си син Дончо отиде да пазарува в близкия супермаркет. В магазина двамата видяха млад, дългокос и брадат мъж в инвалидна количка.

Изглежда бе преживял някаква ужасна катастрофа. защото освен, че бе загубил и двата си крака, лицето му бе покрито с белези.

Когато Дончо го видя, започна да го сочи с пръст на майка си и извика:

– Мамо, виж този човек!

Дафина изсъска на сина си;

– Дръж се прилично и не сочи с пръст така.

Изведнъж Дончо се отскубна от ръката ѝ и се затича към мъжа  в инвалидната количка. Застана пред него и му каза:

– Имате такива големи и красиви обеци! От къде сте си ги купили?

Младият човек му се усмихна. Той бе шокиран от неочаквания комплимент. Лицето му засия от щастие.

– В един магазин наблизо ги продават, – каза мъжът от инвалидната количка. – Харесват ли ти?

– И аз бих искал да имам такива, – въздъхна отчаяно Дончо.

– Освен такива обици, от този магазин можеш да си купиш и други готини неща, – каза мъжът.

Дончо и инвалида разговаряха, за нещата, които харесваха и двамата цели 30 минути.

Дафина искаше да прекъсне разговора и да отведе сина си, но като гледаше сияещите очи на двамата събеседници, не се реши да им наруши общението. Тя виждаше, че инвалидът се бе оживил и разказваше уверено и радостно нещо. Той споделяше с малкото момче неща, които бяха много скъпи и лични за самия него …

Изглежда никой до сега не му е отделял толкова внимание и не бе разговарял с него, като с нормален човек.

Дафина бе много впечатлена от случилото се, защото тя видя само човек в инвалидна количка с много белези по лицето, а сина ѝ срещна готин човек с големи обици.