Беше голям студ. По здравия лед, често преминаваха тигри. Човек можеше да ги види от балкона, как се ровят в кофите за боклук, търсейки нещо годно за храна.

Станислав Иванов бе старши лейтенант. Бе охрана и постоянно бе в готовност, ако го повикат.
Веднъж по телефона се обади уплашен мъжки глас:

– Старши лейтенант Иванов … тук … има тигър.

– Какво? Тигър? Ако нападне веднага стреляй! – каза Станислав.

– Да върви по дяволите Червената книга, – измърмори Иванов, човешкият живот е по важен.

А по телефона добави:

– Сега идвам.

Когато Станислав пристигна на мястото на поста, обадилия се му докладва:

– Там седи вече от двадесет минути и нищо не прави. Просто гледа …. това е всичко. Но е някак страшно…

Горкият толкова голяма котка той не бе виждал до сега.

Иванов позвъни:

– Тук наблизо до границата е забелязан тигър. За сега не напада. Поех поста.

След това скочи в колата. А тигърът седеше спокойно, не потрепваше Иванов наблюдаваше тигъра. По-точно това беше тигрица, която гледаше в определена посока.

Изведнъж Иванов забеляза между дърветата малки зверчета.

– Виж ти, – каза Иванов – малки тигърчета.

А големият звяр ги следеше и не помръдваше.

– Господин лейтенант, – обади се сержанта до него, – нещо в гората се размърда. Тя е довела тигърчетата си. Какво да правим?

– Не ги пипайте, – заповяда Иванов.

Старши лейтенанта отново се обади по телефона. Отговори му майорът, той бе мъдър и спокоен човек.
„Ако вземем тигърчетата, ще имаме проблем по-късно, – замисли се майорът. – Май трябва да се свържа със зоопарка. Ще им се обадя да изпратят хора. Но не трябва да убиваме тигрицата, навярно нуждата я е довела толкова близо, а жалко и за малките. Сама няма да тръгне. Там ще издъхне с тигърчетата си“.

– Ето какво лейтенант, каза майорът по телефона, – докарайте бавно колата до склада …. Ще ви изчакам.

От склада майорът извади  половин крава, подаде я на Иванов и каза:

– Вземи това и го хвърли на тигрицата. Бъдете внимателни, да не стане някоя беля.

Лесно е да се каже. Късът месо бе тежък, а снегът бе дълбок. Заедно със сержанта, сложили автомати на гърбовете си потеглиха.

Преди Иванов да тръгне с месото към животното и каза на сержанта:

– Наблюдавай и стреляй само в случай на … – и махна с ръка.

Тигрицата не мърдаше. Само големите ѝ жълти очи потрепваха. Иванов дотътри парчето месо на няколко крачки от животното и си тръгна ….

Тигрицата бавно се изправи. Дойде до месото. Помириса го. Удари го с лапа ….и го отнесе в гората.

Иванов и сержанта въздъхнаха спокойно.

Един ден по-късно Иванов бе обикалял постовете и отново бе на същото място, където бе засечена тигрицата. Беше ясна звездна нощ. Той излезе навън, извади една цигара и реши да запуши.

Щом драсна клечката кибрит и Иванов трепна. В тъмното, зад оградата седеше тигрицата, съвсем сама. Тя го наблюдаваше.

Иванов замръзна.

„Прекалено близо е, даже и пистолета си няма да мога да извадя – помисли си той“.

Тигрицата стана съвсем безшумно и бързо тръгна към него. Тя се вгледа внимателно в очите му…

„Това е всичко. Ето я смъртта, – помисли си старши лейтенанта“.

А тя мушна муцуната си под ръката му и се отърка о него, както котката правеше в къщи. Той я погали по гърба …. и тя изчезна безшумно така, както се бе появила.

Тогава Иванов разбра, че тигрицата бе дошла да му благодари. Той и досега е уверен, че животинска благодарност има и тя е много по-добра от хорската.

Баба Поля разхождаше своето куче, дребен пудел. Кучето беше не по-голямо от котка. То бе рошаво и доста пъргаво.

В един момент баба Поля се спря да поговори със съседката, а пуделът се понесе из двора, за да си избере място, където да се изходи.

Пуделът замря, тялото му зае напрегната поза. То бе цялото съсредоточено в това, което вършеше. Чакаше напрегнато, докато не свърши исканото от природата му.

На самия край на късата опашка на пудела се клатеше нещо топчесто, доста тъмно на цвят.

Наблизо летеше врана. Дали пуделът се намираше на територия, която тя смяташе за своя или това, което се бе захванало за опашката на кучето ѝ трябваше за отопление на гнездото ….. не знам.

Така или иначе враната косо, но в същото време уверено започна да  приближава кучето, прицелвайки се с клюна си върху висящото нещо от опашката му.

Но май нещо не вървеше, както трябва. С какво ли е нахранила старицата кучето си?

Пуделът започна нервно да пристъпва напред назад. Враната отскачаше, но решимостта ѝ не я напусна. Накрая птицата избра подходящият момент, хвана здраво нещото клатещо се на опашката на кучето и със всичката си сила го дръпна.

Пуделът започна да джавка пронизително, а враната без да остава започнатото, бързо и успешно го приключи.

Баба Поля не можа веднага да разбере какво става.

– Защо тази врана кълве кучето ми? – не можеше да се начуди старата жена.

От къде можеше да знае тя, че враната е помогнала на нейния любимец, да се отърве от нещо, което неприятно се бе залепило за опашката му?

Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Петгодишната Ели не преставаше да задава въпроси. Днес на дневен ред бе поредният измъчващ я въпрос.

– Защо няма полицейски котки?

След като се бе уморила да прави безполезни опити да разбере това, тя написа писмо до полицията:

„Скъпи шеф на полицията, аз се казвам Ели и съм на шест години и половина.

Когато разговарях с моя баща го попитах, дали съществуват ли полицейски котки, той ми каза, че се съмнява да има такива, но аз смятам, че с котките би се получило нещо много добро.

Полицейските котки ще бъдат от полза, защото имат добър слух и могат да чуят опасностите.

Те лесно намират пътя до дома, така че може да ви показват обратния път, ако се изгубите.

Котките много добре се катерят по дърветата, затова биха могли да спасят хора, които са заседнали между клоните.

Моето куче е приятел с котката ми и аз мисля, че котките ще се сприятелят с вашите полицейски кучета.

Кажете ми , моля, мислили ли сте за това, да си доставите полицейски котки?“

Скоро малката Ели получи отговор от полицията.

“ Скъпа Ели, благодаря ти за писмото и предложенията за използване на котки в полицията. Аз ще помоля инструктора, обучаващ нашите кучета, да има предвид твоето предложение.

Винаги съм обичал котките, за това реших да ти нарисувам моята котка Джени в края на писмото. Извинявай , не умея много добре да рисувам, но вярвам, че все пак се получи. Дори почти прилича на Джени.“

Идиомите са неотменима част от кой да е език. Човек трябва да знае истинското им значение и да ги заучава, за да може добре да се ориентира в информационни поток на дадено място.

Какво ще кажете за фразата: „да извадиш котка от торбата“?

Не приемайте тази фраза дословно. С нея се обозначава неочаквана непредвидена изненада. Понякога тя ни се поднася не с много добри намерения.

Получавайки „котка от торбата“ може да е учудващо, смайващо, дори да ни доведе до недоумение, но не е задължително да бъде нещо лошо.