Измийте добре два портокала. Единият от тях сложете в купа с вода и той ще плува. Ако се опитате да го „удавите“ няма да успеете.

Обелете вторият портокал и го поставете във водата. Какво? Той потъна!

Как така? Нали това са два еднакви портокала?

Ако направите този експеримент с децата си в кухнята, как ще им обясните, защо се случва това?

Ако не се досещате ще ви подскажа.

Отговор: В портокаловата кора има много въздушни мехурчета. Именно те изтласкват портокала на повърхността на водата.

Обелен портокалът потъва, защото е по-тежък от водата.

Употребата на хартия за обличане от наша гледна точка изглежда доста странно, но китайците се предпазват с нея от ниските температури още от II век пр.н.е.

Не се знае точно кога хората от южните провинции са започнали да правят хартия от кората на хартиената черница, но ползата от добре начуканата кора на това дърво като средство за обличане е установена отдавна.

Вероятно, разградените влакна от кората на хартиената черница се използват скоро след изобретяването на хартията, паралелно с по-обичайната растителна основа конопа.

Сигурно е, че за най-ранното си предназначение хартията е изработвана от кората на това дърво.

Дали хартиените облекла са се късали лесно?

Очевидно дрехи, направени от хартия като съвременната, получена от дървесна каша, не са здрави. Но в онези времена са използвали значително по-устойчиви влакна. Хартията е била толкова здрава, че са я използвали за обущарски калъпи.

Хартиените дрехи топлели така добре, че понякога хората се оплаквали, че им е прекалено горещо. През зимата хартиените завеси запазвали топлината на леглата, а други по-тънки се използвали против комари.

Древната хартия е използвана не само за облекло, но и за направата на бойни доспехи.. Плисираните ризници направени от такава хартия били непробиваеми за острите стрели. Дори куршумите не били в състояние да пробият подобна хартиена броня. За това черпим сведения от разказа на Мао Юени от 1629 г.

Ако земята е влажна или вали дъжд, железните брони бързо ръждясвали и ставали безполезни. Освен това металните доспехи били много тежки и не можели да се носят продължително време. Най-подходящият избор за пехотинците били хартиените доспехи, примесени разумно с коприна и платно.

Ако хартията и платното са тънки, стрелите могат да проникнат в тях, а какво остава за куршумите. За това бойното снаряжение било подплатено с памук с дебелина 2 сантиметра, плисиран до дължината на коляното.

Подобно на каучука, лакът се добива от дървесни сокове. Лаковото дърво venisifera е характерен вид за Китай. Среща се в централната част на страната, на места с надморска височина от 900 до 2300 метра.

Лакът се добива през лятото, след което дърветата се оставят за около 5-7 години да се възстановят. В някои случаи се отсичат и от клоните им се добива лак с по-ниско качество.

Максималното количество лак, което се добива от едно дърво е 50 грама.

Лакът има забележителни консервационни, подсилващи и удължаващи живота свойства на обработените предмети. Нито силните киселини, нито алкалните вещества успяват да го разградят. Дори температура от 200-250 градуса по Целзий не е в състояние да наруши целостта му.

Непроницаем е за вода и други течности. Непристъпен е за повечето видове разтворители. Напълно устойчив към бактериални атаки.

Като изолатор е добър, колкото слюдата. Ето защо откриването му е изключително събитие в живота на хората.

Лакът е едно от най-твърдите и забележителни растителни вещества, а освен това е и естествена пластмаса.

Първият изкуствен полимер, създаден от хората е целулоидът, дело на Джон Уесли Хайат през 1869 г.

Съвременното производство на пластмаса започва едва през 1907 г. с откриването на бакелита. В наши дни се използват много изкуствени лакове. В пластмасовата индустрия думата „лак“ се използва в най-широк смисъл за многобройните синтетични субстанции, които нямат нищо общо с лаковото дърво.

Съществуват много нива в качеството на лака. Най-добрият се получава от соковете между вътрешната и външната кора на 14-15 годишни дървета.

Когато се лакира даден предмет е добре да се започне с лак от по-ниско качество, като най-хубавия се остави за най-горният пласт.

В лакът се добавят и различни оцветители. Традиционните цветове на лаковите покрития са черно, червено, кафяво, жълто, златисто и зелено,  Особено интересен е цветът „презряла круша“, който се постига от смесването на златен прах със смола от гумигут.

Хитиновата обвивка на раците съдържа химически вещества, които предотвратяват потъмняването и втвърдяването на лаковата субстанция.

През 1784 г. Chunosuke Matsuyama и още 43 души се отправили от Япония към островите в Южния Пасифик, за да търсят съкровища.

По време на плаването им корабът се натъкнал на риф, а скоро след това потънал.

Търсачите на съкровища се оказали на необитаем остров без храна и прясна вода. Те успели да намерят само няколко кокосови орехи и малко раци.

Matsuyama осъзнал, че са обречени на бавна смърт, за това взел парче тънка кора и изрязал на нея съобщение, в което се разказвало за тъжната им съдба.

Известието той поставил в бутилка, която по чудо се била запазила и я хвърлил в океана.
Никой от тях не се спасил и те завинаги останали на този остров.

Бутилката плавала в океана много години. През 1935 г. я намерили моряци  в близост до селището Hiraturemura, където се бил родил Matsuyama.

Борислава бе навела глава и задълбочено мислеше. Явно нещо я смущаваше.

– Не разбирам, как е възможно да съществува плутоний в природната среда, – каза Борислава.- Това физически е невъзможно.

– Какво се учудваш? – засмя се Алекс. – Плутоният се среща навсякъде в природата. В случая не мога да си обясня само голямата му концентрация.

Изведнъж Алекс подскочи:

– Мисля, че знам отговора.

Борислава го погледна недоверчиво.

– Чувала ли си за Окло в Габон? – попита Алекс.

Борислава поклати глава.

– В началото на 70-те френска експедиция открила несъответстващи пропорции изотопи в няколко уранови залежи. Разликата била малка, но благодарение на нея разбрали, че нещо е станало с урана, – започна въодушевено обясненията си Алекс.  – Първоначално помислили, че пробата е замърсена, но това било невъзможно. Единственото логично заключение било, че природното ураново находище е достигнало критична точка.

– И се е достигнало до верижна реакция, – каза бързо Борислава. – Май някъде четох за това.

– Да, – съгласи се Алекс. – Природен ядрен реактор, който действал като атомна централа. В него имало всички необходими елементи. Гориво под формата на концентриран уран-235. Имало е и вода, която е действала като регулатор, за това верижната реакция не е достигнала до експлозия. Освен това в скалата не е имало неутронни абсорбенти, които да предотвратят достигането до критичната точка.

Борислава бе зяпнала с уста и внимателно слушаше. Тя умееше да се концентрира и да извлича максимум знания от чутото.

– Водата, която е достигнала до урановите залежи, – продължи обясненията си Алекс, – е била с висока концентрация на калций, който е играел ролята на контролните пръти в атомната електроцентрала. Освен това водата е охлаждала реактора достатъчно, за да се поддържа верижна реакция.

– И колко е продължила тази верижна реакция? – попита Борислава.

– Много, – усмихна се Алекс, – повече отколкото можеш да си представиш.

– И ти мислиш, че тази руда е друг ядрен реактор, подобен на този открит в Окло? – попита Борислава.

– Има разлика, – каза Алекс. – Тази руда е достигнала критичната си точка съвсем скоро. В противен случай плутония би се разпаднал. Предполагам, че  рудата е на прекалено много години, което според геологическите представи е едва вчера.

Борислава го изгледа смаяно.

– Възможно ли е има и други природни реактори, да кажем по-млади? – попита Борислава.

– Съмнявам се, – махна с ръка Алекс. – Ако има такива изобщо, те са дълбоко в земната кора.