Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Само ако можех да го направя отново.

Ако само бях слушал по-рано.

Само ако можех да изтрия миналото.

Само ако можех да си простя.

Това, което трябва да запомните е, че никой не е съвършен. Ние всички имаме за какво да съжаляваме. Всички сме правили лош избор и сме казвали глупави неща. Губили сме време, което е коствало нещо на нас и другите.

Как да се освободим от собствените си съжаления?

Вие се опитвате да погребе миналото си. Но това никога няма да ви помогне да се отървете от съжаленията си. Можете да опитате да се сведе до минимум нещата: „Това не е голяма работа“, да ги рационализирате: „Всички го правят“ или да направите компромис, понижавайки вашите стандарти, но съжаленията все още са там, и ако не бъдат решени, те ще продължат да идват обратно към вас, ще ви преследва отново и отново, сякаш създадени във филм на ужасите.

Ние обвиняваме другите. Тази тактика е толкова стара, колкото Адам и Ева. Когато Адам съгреши, той постъпи като човек. Обвини жена си! Ние използваме вината, за да балансираме нашата вина.

Бием се. Ние се опитваме да плащаме за нашата вина несъзнателно поради болест, депресия, получаване на неуспех, чрез други форми на самостоятелно наказание. Някои хора прекарват целия си живот в самоосъждане.

Какво иска Бог да направим със нашето самосъжаление?

Човек да признае вината си. Да изповяда греха си и получава още един шанс.

Трябва да приемем прошката на Христос. Сега няма никакво осъждане за онези, които са в Христа Исуса.

Простете на себе си и се съсредоточете върху бъдещето. Забравете за това, което се е случило, спрете да мислите по старата история. Бог идва да направи нещо ново във вас. Той е път в пустинята и река в пустотата.

Балканските противоречия са нова причина за свикване на 24 октомври 1885 г. в Цариград конференция на Великите сили.

Тази конференция продължава и след Сръбско българската война.

Вече е трудно да се иска възстановяване на положението отпреди 6 септември, затова Великите сили преговарят главно по условията за признаването на Съединението.

Преките турско-български преговори завършват с подписването на 24 март 1886 г. на Топханенски акт, който признава Съединението. Компромисът е постигнат благодарение на турското съгласие българският княз Александър Батенберг да поеме управлението на Източна Румелия, а в замяна Османската империя получава Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, населени предимно с българи мюсюлмани.

Съединението е извършено и защитено благодарение на пълното единение на българите от всички краища. Успехът му подсилва оптимистичната вяра, че това е само първата стъпка към пълното освобождение на българските земи.

Съединението е изцяло българско дело и е сред най-успешните събития в нашата историята.

Но то има и негативните последици.Съединението довежда до конфликт с Русия, което ще предизвика проблеми в бъдеще.

Съединението успява благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата. Щастието е добро, но е несигурен помощник, защото лесно променя посоката си.

Значителното уголемяване на територията на България ѝ създава потенциални противници на Балканите. Това затруднява следващата стъпка, борбата за освобождение на Македония.

Боби Фишер не можел да се преструва, да мами и да прави компромиси.

Един ден му предложили да рекламира „Фолксваген“ за голяма сума пари.

За разлика от актьорите, които в такива случаи се интересуват предимно от размера на хонорара, Фишер внимателни и обстойно разгледал автомобила на известната фирма и се отказал от изгодния договор.

Когато го попитали:

– Защо се отказваш така лесно от толкова много пари?

Той отговорил:

– Не мога да рекламирам кола, която е подходяща само за самоубийци.

Чешката реформатор Ян Хус е имал сред съдиите не само врагове, но приятели. Такъв е бил Стефан Палеч. Той посетил Хус в затвора, вечерта преди да бъде изпълнена присъдата му и се опитал да го убеди:

– Направи някоя и друга отстъпка. Така ще можеш да се спасиш.

Но Хус смирено и с любов му отговорил:

– „За мене да живея е Христос, а да умра, придобивка“.

Палачът, който присъствал на разговора, силно се развълнувал и казал:

– Ян, Ян, не си роден за нашия лош свят, ти си свят човек, – прегърнал Хус и се разплакал.

Святият човек принадлежи на Бога и Му се посвещава духовно и морално, безукорно в любовта към Бога и хората. Обичащите Бога се противят на всичко, което не Му е угодно и за нищо на света, не биха направили компромис. И как биха го направили, щом знаят, че ще загубят нещо много по скъпоценно?

Как свидетелстваме на хората, че сме християни? Могат ли те да кажат за нас, че сме свети и че не сме от този свят?