Разработчиците от испанска компания Vortex Bladeless са представили прототип на турбини, способни да произвеждат енергия без въртенето на перки.
Лопатките на традиционните вятърни двигатели се въртят със скорост от стотици километри в час. Това непрекъснато движение износва материала, може да създаде за конструкциите опасни колебания и вибрации, а за местните птици представлява сериозна заплаха.
Според данни на Vortex Bladeless, при въртенето на отделните части на турбината се поглъща 40% от енергията на вятъра, затова разработчиците са създали модел без движещи се части. Прототипът е готов. Той изработва почти три пъти по малко енергия от традиционните модели, но е по-лесен за производство, по-евтин и е надежден.
Новата вятърна турбина превръща кинетичната енергия в електричество. Тя няма лопатки, но в нея по друг начин се използва аеродинамичния ефект.
Работата се състои в следното. Бързите потоци въздух се натъкват на неподвижно препятствие, например вертикална колона и се получават завихрения. Конуси с височина 2.7 метра натрупва движението на тези вихри и се колебаят. Те се произвеждат от въглеродни и стъклени влакна, могат да се деформират, без да се разрушават.
Колебанията на мачтата-конус се предават на двойка магнити в основата му, които се смесват и предават своето движение на генератор.
Има съмнение за ефективността на работата на тази технология отностно стабилността на конструкцията при различни скорости на вятъра.

Пленниците бяха събрани на хиподрума в Москва и на стадион „Динамо“. Преди това всеки немец беше преминал през щателна проверка. За парада в Москва взеха само здравите и можещите да се придвижват самостоятелно.
Пожарникарите донесоха вода на военноплениците, но тя бе достатъчна само да се утоли жаждата им, но не и да се умият. Те имаха доста неугледен вид, немити, без обувки, но за това пък им раздадоха подсилени дажби, овесена каша и хляб със салам.
На 17 юли в 11 часа сутринта пленниците бяха разделени на две групи. Построиха ги по звания по 20 в редица. Първата група от 42 хиляди човек премина за 2 часа и 25 минути Ленинградското шосе, улица Горки, през площа Маяковски до гарата в Курск. Сред тази група имаше 1227 пленени с офицерски и генералски звания.
Втората група същояща се от 15 хиляди човека за 4 часа и 20 минути, премина почти същия маршрут и стигна гара Канатчиково.
Колоните се охраняваха от конници с голи саби и охрана с пушки. Зад
плениците се движеха машини за поливане, които символизираха отмиването на „нациската измет“ от земята.
„Парадът“ завърши в седем часа вечерта, когато плениците бяха качени по вагони и откарани по местата, където ги държаха затворени. На четирима пленници, изоставащи от колоната беше оказана медицинска помощ.
Сред пленниците имаше колона от французи колаборационисти. Те носеха на куртките си трикольорна значка. Когато се изравниха и видяха генерал Птит, който стоеше в задната част на камиона, започнаха да викат:
– Да живее Франция, наш генерал! Ние не бяхме доброволци! Нас ни призоваха насила. Да живее Франция!
Ернест Птит не прояви към тях никакво съчувствие. Изплю се злобно и през зъби каза:
– Мерзавци! Който не е искал, той не е с нас.
По време на парада от стана на населението се чуваха скандирания:
– Смърт на Хитлер! Смърт на фашизма!
Агресивност и преки нападки срещу пленниците нямаше много, въпреки че хората бяха настроени доста злобно към пленените.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Колко е хубава гората през зимата. Никъде няма зеленина, но в еловата гора между парцалите и преспите сняг се полюшват зелените клони на елите.
Вечно зелената смърчова гора е особена и загадъчна през студения сезон. Пристъпиш ли в нея ставаш участник в една бяла приказка.
Могъщите дървета се притискат едно о друго. Усеща се само студа, но тук е тихо и приглушено.
Великанските смърчове са изправили снага като колони.
Короните им са отрупани със сняг. Клоните протегнали се нагоре, закриват небето.
Вълшебството е някъде наблизо, достатъчно е да протегнеш с ръка и да го докоснеш.
Може би нейде се е свила къщичката на баба Яга, подпряна на кокоши крак, закътана в снега, задрямала за малко, та да дочака лятото.
Ей, какво чакате! Влезте в този тайнствен зимен храм на природата! Побързайте пролетта идва!

В света има много различни, забавни и увлвкателни логически игри. Индия ни е дала шахмата, ханойските кули са измислени от фрески математици, но известната игра Судоку няма определена родина. Прието е да се смята, че тази игра идва от Япония, защото за първи път Судоку в този вид се е появила на страниците на японския вестник.
Независимо от това, историята на тази игра е доста интересна. Безспорно тя принадлежи към класа на математически и логически игри. Смята се, че прародител на Судоку е цял клас задачи, известни като „магически квадрати“. Първите магически квадрати са се появили в Китай преди около 2000 години.
За първи път, нещо напомнящо на Судоку, ще намерим в записките на кралския математик Леонард Ойлер. В архивите на трудовете му, които датират от 17-ти октомври 1776, има записи за математически квадрати и правила за тяхното конструиране в числови клетки 9, 16, 25 и 36. В друг документ, наречен „Научно изследване на нови видове магически квадрат“ Леонард Ойлер е поместил в клетките на магическите квадрати латински букви. Вследствие такива квадрати се наричат Латински. Именно Ойлер е обърнал внимание на проблема с логическото поставяне на знаците, така че във всеки ред и колона да няма повтарящи се символи.
За да получим Судоку в съвремения му вид, трябва да поставим в клетките на магическите квадрати цифри. Това е направил Гарис Харвард през 1979 г. на страниците на американското списание  Word Games. За това на Гарис днес приписват авторството на Судоку, въпреки че в списанието играта се е наричала по друг начин. Като подчертал основния принцип на Латинския квадрат на Ойлер, Гарис добавил и свое условие – символите не трябвало да се повтарят във вътрешните квадрати 3 на 3.
По този начин, можем спокойно да кажем, че в исторически план, играта не идва от Япония, както мнозина мислят. В Япония, тя просто е получила втори живот и модерно име, появявайки се за първи път на страниците на Monthly Nicolist в априлския му брой за 1984 година.