Михаил откак се помнеше все носеше очила, но скоро ги замени с контактни лещи.

Един ден, докато си миеше ръцете в банята, падна едната му контактна леща.

Опита се да я намери, като застана на колене и зашари наоколо с ръце.

Майка му влезе и попита:

– Какво правиш?

– Падна ми едната леща, – обясни смутено Михаил.

И тя коленичи, огледа се и бързо забеляза това, което бе изгубил синът ѝ и бързо му я подаде.

Михаил изненадано попита:

– Как намери контактната ми леща толкова бързо? Аз я търся поне от десет минути.

– О това е много лесно, – засмя се тя. – Ти търсеше лещата си и се надяваше, че ако не я намериш аз ще я заменя с нова. А аз си помислих колко много пари отново трябва да дам за подмяна на изгубената, а това са средствата за продуктите за следващата седмица. Именно там е разликата.

Нашият фокус често се определя от нашите нужди.

Майката осъзна колко е важно да се намери контактната леща и това подобри способността ѝ да се фокусира. В резултат на това тя откри точно това, което търсеше.

Върху какво точно се съсредоточваме в живота си, има голямо значение за нас.

Ако фокуса ни е върху лекомислени желания или лични амбиции, а не върху Божието царство, ще изпуснем не само Него, но и всички онези неща, за които сме се надявали да постигнем.

Следователно нашият фокус трябва да бъде винаги в правилната посока.

Петър Лазаров бе солиден на вид. Добре облечен, по най-последната мода. Където и да минеше, все се заглеждаха в него, а това подхранваше самолюбието му и го правеше още по-горд.

Минавайки край храма Лазаров забеляза в двора му, десет годишно момче, което бе паднало на колене и искрено се молеше.

– Ей, момче, ти вярваш ли в Бога? – попита го присмехулно той.

– Щом се обръщам към Него а помощ, вярвам, – отговори кротко момчето.

– Аз пък не вярвам, – предизвикателно присви очи Петър

– Това е личното ви мнение. Вярата насила не се налага, – каза момчето.

Отговорът на детето заинтригува Лазаров и той предизвикателно го попита:

– Къде е Бог? Аз не вярвам, докато не го видя.

Петър изглеждаше сериозен, явно образован, но въпросът му прозвуча съвсем наивно за момчето.

То го погледна и му каза направо:

– Господине, вие не виждате своя ум, но ако ви кажа, че нямата такъв, ще се обидите.

– Охо, започваме доста настъпателно, – реагира бурно Лазаров.

Момчето продължи:

– Човек вярва в толкова неща, които не вижда, но знае, че са край него. А вие искате непременно да видите Бога.

Лазаров повдигна вежди и каза:

– Е, има нещо, но никой не знае какво е то.

Момчето се усмихна сърдечно:

– Бедата при вас идва от това, че не знаете името на това „Нещо“. То се нарича Бог.

Лазаров бе здраво притиснат. Неговото неверие не можа да устои на думите на това дете и взе да се пропуква.

За себе си Петър реши:
– Ще изследвам по-внимателно нещата и ако открия, че Го има ….. ще Му се доверя.

Бе прохладно. Вятърът леко полъхваше. Птиците весело пееха. Наблизо се чуваше тих приятен шум от плискаща се вода. Навярно бе някое малко поточе.

Росен седеше сам на хълма. Всичко около него бе спокойно и тихо, но умът му препускаше през задачите, които останаха недовършени.

Имаше и проблеми, които не можеше да реши. Да не говорим за нещата, които бе объркал и не бе в състояние да поправи.

Но как да спре този шум в главата си?

Росен си спомни как дядо му го учеше като малък:

– В тишината забелязваш какво Бог прави край теб. За това по-често излизай сред природата и остави притесненията си на Господа. Само така можеш да заглушиш шума в себе си и да освободиш място за Божия глас.

Младият мъж се усмихна, застана на колене и се започна …

– Боже притеснен съм. Объркан съм. Предавам Ти всички свои грижи и проблеми. Искам да чувам отново гласът Ти ….

Топлина се разля в тялото на Росен и той продължи възторжено:

– Славя Те и Ти се покланям. Благодаря, че действаш в живота ми и ме променяш …..

И тогава младият мъж дочу тих глас:

– Аз винаги Съм с теб …… Аз ще воювам за теб, бъди спокоен.

Ваклин стоеше на колене и усърдно се молеше:

– Боже, направи чудо ……

И тогава.

– Не, – го удари с разбиващата сила на ураган.

И ето го Ваклин стоеше на пътеката, която не разпознаваше, пътя, по който не искаше да върви.

Парализиращи мисли крещяха в него:

– Защо си тук? Какво нередно направи?

– Аз съм съгласен, че „скръбта поражда издръжливост, издръжливостта произвежда доказан характер, а доказаният характер поражда надежда“, – Ваклин започна първоначално тихо, постепенно гласът му набираше мощ, докато накрая почти извика.

Той се изправи. Размърда изтръпналите си крака и с Божията сила направи първата болезнена крачка по странния път.

Колкото повече вървеше толкова по-леко му ставаше. Мускулите му набираха мощ, която не познаваха преди.

Ваклин започна да изкачва стръмния склон, не беше лесно, но когато се изкачи, вдигна възторжено ръце и възкликна:

– Заслужаваше си. Гледката, която ми се открива от това място е по-прекрасна, от коя да е друга, която съм виждал преди.

Калчо отиде днес на църква без да подготви сърцето си. Забеляза свещеника на колене и си каза:

– Сега непременно трябва да му представя проблемите си, нищо че се моли.

По-късно се спря и поклюкарства с Минчо, за Петър и Васил дяконите в църквата.

Започна богослужението, но на Калчо изобщо не му се пееше. Не закъсня и оправданието:

– Тази музика не ми харесва.

Докато свещеникът проповядваше Калчо проверяваше емейлите и текстовите си съобщения по телефона. По едно време се заслуша в думите на проповедта, но колкото да направи някоя и друга забележка:

– Пак същите неща….. Не можа ли да измисли нещо друго?…. Омръзна ми, …..кога ли ще свърши?

Когато богослужението приключи, Калчо се изниза бързо пред вратата, без да се здрависа със никого.

Бързаше, а не знаеше за къде.

– Дрън дрън, – Калчо се усмихваше нахално, – Словото водело до промяна ….

Изведнъж ги обгърна тъмнина. Нещо грубо го задърпа нанякъде. Той оплете краката си и падна, но нещото не се отказваше и го влачеше по-нататък.

Тъмнината се сгъстяваше като че ли още повече.

Калчо понечи да извика, но гласът му бе изчезнал. Замята се и заскимтя ….

Внезапно се намери в леглото си, целият облян в пот. Огледа се и заплака:

– Слава Богу, че това бе само сън.

Стана от леглото, облече се, изми се и застана на колене:

– Господи прости ми. …… Макар и явно да не съм извършил всичко това, но то бе дълбоко в мен. Имах желание да се опълча и да се противопоставя на всичко свързано с църквата и Теб. Прости и ми помогни …..