Един мъж се обърнал към местния мъдрец:
– Кажи ми, какво да правя с моите родители? От старост са оглупели. Само плачат и мърморят. Да ги изпратя ли в някой старчески дом? Не мога да понасям всичко това вече.
Мъдрецът поклатил глава и казал:
– Трудно ти е, приятелю мой, напълно те разбирам. Но помисли добре! Когато ти лежеше в люлката, не се отличаваше с по-голям ум от този, който те имат сега. Ден и нощ ти не даваше почивка на родителите си и ги притесняваше с плач и викове. Колко ласки, търпение и любов са показали към теб, докато порастеш. Те са били готово да жертват живота си за теб.
Не напразно е писано: „Почитай баща си и майка си, за да се продължат дните ти на земята“.

Никой не го избра, никой не го взе. То дори раздразни котката, която го бе родила. Тогава стопаните решиха да го изхвърлят на улицата.
Но то оживя, не умря и се пребори за живота си. Не изпитваше страх. Хранеше се от контейнера. Криеше се от силните викове и хвърлените по него пръчки.
Хората, когато го гледаха се възмущаваха:
– Какво уродливо коте!
Даже злите котки и кучета го избягваха. То кротко търпеше, очаквайки някой да го помилва. Не познаваше омразата и отмъщението.
Приближаваше децата, търсейки ласка. Някаква възрастна жена болна от сърце му слагаше в една стара консервена кутия малко месце. А то радостно се отъркваше в краката й и благодарно мяукаше.
Един ден кооперацията се пробуди от страшен вик:
– Мерцедес блъсна изродчето.
То лежеше на една страна и жално мяукаше от болка. Всичко около него бе обляно в кръв. То хрипеше, задъхваше се…Опита се да пропълзи… Кой ще му помогне, кой ще го спаси?
Към телцето му нежно се докосна човешка ръка. Човекът бе инвалид..
Котенцето замърка усетило топлина, ласка и съпричасност към болката му. В очите му имаше толкова много болка и толкова много страдание…. Умирайки, то чакаше от хората състрадание…
Човекът взе в ръцете си треперещото телце и му прошепна:
– Потърпи, мой красавецо! Аз съм до теб…
Покри телцето с шала си и внимателно го понесе към дома си.
След време един възрастен понакуцващ човек водеше на разходка котарак.
– Но това не е ли малкото уродливо котенце? Какъв красавец е станал! – понесе се шепот от околните.
Котаракът ни на крачка не се отдалечава от инвалида, следва го като куче.
Каква преданост, каква обич, това е празник за очите! Това не е коте, а прелест! Заслужена награда!

Жената се върнала в къщи след едно уморително ходене в козметичния салон. Тя била много огорчена, че дори и най-добрите специалисти не могат да й върнат младостта.
Скарала се с мъжа си, че не е изхвърлил боклука. Развикала се на децата да съберат разхвърляните си играчки. И на края оскърбила старата си майка, която се опитвала да я успокои. Тази буря от скандали и недоволство продължила три-четири часа.
Накрая разбирайки, че не е права, жената се затворила в спалнята, застанала на колене и започнала да се моли:
– Господи, дай ми търпение! Дай ми сили спокойно да понасям всички незгоди на живота и да не се дразня от всяко нещо! Нека да намеря общ език с близките си хора! Господи, помогни ми  да сдържам гнева си! Господи, дай ми търпение…. – гласът й ечал из цялата къща.
Децата изплашено слушали нейните викове. Мъжът й, който цяла вечер не проронил нито дума, тъжно погледнал към вратата. А майка й, която приготвяла вечерята в кухнята, спокойно но доста високо казала, за да я чуе дъщеря й:
– Бог всеки ден дава на всички търпение. Само, че някой само искат и искат. Всевишния дава, но те не взимат.