Господ изисква много повече от това, ако ви ударят по едната буза, да дадете и другата, и ако ви отнемат връхната дреха да не ги възпрепятствате да вземат и ризата ви.

Много ли постъпват така? Дано да са повече.

Тихон Задонский се опитал да убеди млад помешчик да оправи живота си, но в отговор получил удар по бузата.

И как постъпил Тихон след това?

Той паднал на колене пред този дързък господар и казал:

– Прости ми, че те въведох в  гняв и раздразнение.

Какъв бил резултата?

Дръзкия млад човек бил поразен и шокиран. Той паднал пред краката на Задонский, покаял се и напълно променил досегашния си живот, станал християнин за пример.

“ И както желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“.

Позата ѝ беше доста странна. Тя бе на колене, като молещ се човек. Тялото ѝ бе наклонено напред, а ръцете ѝ държаха нещо, което бе притиснала до гърдите си.

Срутилата се къща бе наранила гръбнака и главата на жената.

Много трудно ръководителят на спасителната група промуши ръка си през тесния процеп на стената към тялото на жената. Той се надяваше, че тя все още да е жива, но тялото ѝ бе студено. Жената беше мъртва.

Заедно с останалите спасители, той тръгна да обикаля другите срутени къщи. Но нещо го потегли обратно към мъртвата жена.

Мъжът застана на колене промуши главата си през процепа и проучи с ръка мястото под тялото на умрялата.

Изведнъж мъжът се развълнува и извика:

– Дете! Тук има дете!

Останалите спасители внимателно почистиха развалините около тялото на жената. Под трупа лежеше три месечно бебе, увито в пъстро одеяло.

Жената се бе пожертвала, за да спаси сина си. Когато бе усетила, че къщата се срутва, тя бе покрила сина си с тялото си.

Когато ръководителят на групата  взе на ръце детето, то все още кротко спеше. Останалите мъже бяха много оживени. Те се радваха за това дете, все едно беше тяхно собствено бебе.

Бързо пристигна лекар, за да прегледа детето. Когато докторът разтвори одеялото, там имаше телефон.

На екрана му имаше съобщение: „Ако оживееш, помни, че те обичам“.

Този телефон мина през множество ръце, хората четяха съобщението и плачеха.

Любовта на майката е по-силна от всички катаклизми, природни стихии и бедствия. За да запази живота на детето си, майката е способна на всичко, дори да даде живота си, ако е необходимо.

Сутринта йеромонах Филип вървеше, както обикновено към храма. Той пристигаше първи там.

Изведнъж забеляза закачен лист хартия на вратата. А там с разкривен почерк беше написано:

„Готви се, отче, дойде последният ден!“

Посланието не го зарадва, но не го и уплаши. Филип си помисли: „Обичайно за такава работа перчене и нищо повече“.

Те се появиха в началото на службата. Бяха около петнадесет човека.

Хората започнаха да си шепнат. Всички застанаха така, че ако нападнеха свещеника, да бъдат близо до амвона.

Литургията си вървеше. Прочете се от Евангелието и Филип излезе да проповядва:

– Един човек направи сватбено тържество за сина си и мнозина бяха поканени, но между тях имаше човек, който нямаше сватбарска дреха. Стопанинът мина между гостите и забеляза този човек …
В този момент в църквата влезе главатаря на бандата. Край него крачеха двама млади и яки мъже. Те изгледаха Филип застрашително. Всичко в свещеника изстина, коленете му започнаха да треперят.

Но след това Филип си помисли: „Защо се страхуваш от него? Ти си поставен тук за свещеник, литургия да отслужиш. А той кой е?

И Филип продължи да проповядва, дори по-емоционално от обикновено.

Стигайки до мястото за човека без сватбарска дреха, той се обърна към главатаря на бандата, като го посочи с пръст и каза високо:

– Този кой е? И защо е дошъл? – огледа се към олтара и „заповяда“ на невидимите си слуги: – Вземете го и го изхвърлете навън…. във външната тъмница.

Главатарят всичко друго очакваше, но не и такъв отпор, да го нахокат публично. Той се сниши и без да каже дума, на бегом се изнесе от вратата навън, но бандата му остана до края на службата. Мъжете не показваха никаква агресивност. Те слушаха с наведени глави.

Проповедта ли ги бе смутила или им подейства решимостта на хората в църквата, но на другия ден нямаше и следа от тях.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Големият математик Арабия лежеше неподвижно. Учениците му стояха около него и нетърпеливо чакаха да видят какво ще каже лекарят.

Той го прегледа и каза:

– Това е всичко, сърцето спря ….

Учениците натъжени, наведоха глави.

Изведнъж пристигна запъхтях един от учениците на Аравия и от прага започна да вика:

– Учителю, намерих решението на уравнението!

Всички ученици гневно се обърнаха към закъснелия, показвайки му, че трябва да запази тишина.

Но спрялото сърце на учителя изведнъж трепна и прескочи. Аравия със съвсем слабо движение на показалеца си извика закъснелия при себе си и без да отделя очи от него, прошепна:

– Кажи ….

Ученикът застана на колене пред учителя си и тихо му изложи решението си.

Аравия сложи ръка на главата му. На лицето на учителя застина усмивка.