Човешко желание да направи всичко по най-добрия начин, но не за себе си, а за някои оценител, чието присъствие играе ключова роля. Първо, тези оценители са родители, учители, а след това работодателя, съпругата, колегите и обществото като цяло. Болезнената зависимост на човека от похвалите на другите е явно проявлението на този синдром.
Колко опасен е синдрома на отличника?
Странно е, но желанието да бъдем най-добрите във всичко, по-скоро е пречка, отколкото да помогне на човека в живота.
Първо „отличникът“ е твърде много зависим от чуждото мнение. Той може да стане прекрасен изпълнител, но там където трябва да се прояви самостоятелност, той се проваля.
Второ, „заразените“ със синдрома на отличника се страхуват да поемат ангажимент, опасявайки се, че няма да успеят да го реализират на нужното ниво и не ще получат желаната похвала.   Трето, тези хора обикновено са много взискателни към себе си и другите. Те трудно общуват и често остават сами. Ако успеят да създадат семейство, прекомерните им изисквания често са причина за семейни конфликти.
Четвърто, такива хора се страхуват да направят грешка. Те не умеят да падат. Отсъствието на похвала или наличието на критика ги води в състояние на апатия, която постепенно се превръща в депресия.
И накрая, ефективната дейност на „отличника“ обикновенно е снижена. В стремежа си да направят най-доброто, те неоправдано губят много време и енергия за несъществуващи детайли. Такива хора не са в състояние да правят разлика между необходимост и достатъчност.
Може ли да се преодолее този синдром?
Може! Разбирането и осъзнаването на проблема е вече малка крачка към неговото отстраняване.
И най-важното, такъв човек трябва да се научат да мисли за себе си като любящ и любим човек, независимо от това дали е извършил „отлична“ грешка или направи всичко както трябва. Той често трябва да си казва, че близките му го обичат и тогава, когато той е несъвършен.

Ако не се чувствате обичани от Бога, вие със сигурност няма да предложите любов на някой друг. Невъзможно е да бъдеш любящ, освен ако не сте разбрали и не забравяйте, че Бог ви обича.
Трябва да си напомняте всеки ден това, което Бог мисли за нас – не какво мисли света или това, което мислиш ти за себе си. Това е, което премахва страховете ти.
Бог мисли за вас и ви обича.
Вие сте напълно приет от Него.
Ние прекарваме голяма част от живота като се опитваме да бъдем приети от нашите родители, колеги, от тези, които уважаваме, тези, които ни завиждат, и дори напълно непознати. Но вие трябва да осъзнаете, че Бог вече е уредил този въпрос на приемане. На кръста Исус ви направих напълно приемливи за Бога – без значение какво сте направили или ще направите.
Бог безусловно ви обича.
Бог не казва: „Аз те обичам, ако …“ или „Обичам те, защото …“ Той казва: „Обичам те! – завинаги“ Не можете да накарате Бог да спре да ви обича, защото любовта му не се основава на това, което правите, но на това кой е Той.
На вас напълно ви е простено.
Тъй като Исус умря на кръста и даде живота си за греховете ни, вие сте напълно простени. Римляни 8:1 казва, „Няма осъждане за онези, които са Христови“.
Бог ви смята за изключително ценен.
Има две неща, които създават стойност: кой е собственик на нещото и това, колко е готов да плати за него. Исус Христос плати за вас с живота си. Ето колко ценен си ти.
Когато се сетиш, че си приет, обичан, опростен и ценен за Създателя на Вселената, ще бъдеш по-добре подготвен, за да покажеш любов към другите и ще изградиш по-дълбоки взаимоотношения с тях.

Димитър беше едър, но добродушен. На всеки се усмихваше и дори да го обидеха, на никого не отвръщаше със зло.
Веднъж срещна Павката. Бяха приятели от деца.
– Знаеш ли, – започна тъжно Димитър, – мои познати и колеги престанаха да общуват с мен, когато престанах да пия. Срещнах вчера Борис, ти го знаеш, от съседния вход. Седнахме да побъбрим в кафенето и аз си поръчах чай. И като започна: „Ей, приятелю, какво се е случило с теб? Защо не пиеш? Болен ли си? Какво мога да говоря с теб щом не пиеш?
– Така навсякъде ли е? – попита го съчувствено Павел. – Как те възприемат в непозната компания?
– Виж, – започна да ги оправдава Димитър, – те не са алкохолици, но според тях човек не може просто да спре да пие без някаква основателна причина.
– Може би смятат, – каза Павел, – че щом не пиеш ти скриваш някакво страшно заболяване?
– Аз станах баща, – засмя се Димитър. – Искам да имам ясен ум и да бъда пълноценен помощник на съпругата си.
– В нашето общество, – поклати глава Павел, – трудно се приемат хора, които се различават от общата маса, това се отнася не само за пиенето.
– Е какво, – с болка каза Димитър, – трябва да бъда на щрек? И ако направя нещо различно от другите, трябва да обяснявам защо постъпвам така?
Въпросите бяха много, но те не решаваха проблема. Ако не правиш, както другите, значи се цепиш от обществото. А кое е правилно или не, няма значение!?

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Мнозина вярват, че идеалната връзка с децата, съпруга и колегите е когато не съществуват конфликти, има само мир и спокойствие.
И те полагат усилия, за да избегнат конфликтите. Използват всякакъв начин да ги предотвратят, дори в ощърб на себе си, само и само да избегнат конфликтите.
В края на краищата нали идеалната съпруга и майка не крещи, не повишава глас и в нищо не противоречи?
Но проблема е в това, че всеки човек е различен, всеки си има своите „бръмбъри“ в главата и разбиране за ситуацията, така че без конфликт не може да мине.
Тук и там се получават несъотвествие, повишава се глас, стига се до конфликт. Появява се чувството за вина, угризения на съвестта и мисли от рода на : „Аз съм лоша съпруга и майка“, „При мен нищо не се получава“, „Аз не съм достойна….“
Когато говоря за конфликт имам в предвид конструктивния конфликт, той е много нужен и важен.
Представете си, вие се намирате на място, където има съмняващи се. Естествено, че в дадено обсъждане ще има хора, които мислят като вас, но ако се появи някой „другомислещ“, разговорът придобива съвсем друга окраска.
В спора всички ще загубите, ако не осъзнаете, че този конфликт  е резултат не от хората, а от различните  гледни точки.
В обществото трябва да разберем едно, че здравите отношение не се характеризират с без конфликтност, а с умения правилно да излизаме от тях.