Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.

За баща си беше неговата малка Лили, но той ги заряза и заедно с майка си отидоха другаде. Майка ѝ често ѝ повтаряше:

– Защо си толкова нещастна? Имаш толкова много неща, би трябвало да си благодарна за тях.

Това, че не плачеше, не означаваше, че е щастлива. Лили искаше да избяга в един свят, който виждаше само по телевизията. Мечтата ѝ бе да кара известна марка кола, да живее в дом, който беше виждала само по списанията. Искаше да има толкова много пари, че да си купува всичко, което иска.

Веднъж беше ядосана и крещеше в стаята си:

– Ще ви докажа на всички, че мога да живея и без вас, и „прекрасното“ си семейство, където трябва да съм благодарна за всичко и да бъда много щастлива. Ще се омъжа за страшно богат човек, защото само парите имат значение.

Всичко изглеждаше толкова ясно и точно. Тя трябваше да постигне огромен успех и да спечели много пари. За нея парите бяха единствения начин да оправи живота си и да изплува над целия този хаос.

Когато беше малка живееше ден за ден. Всеки ден очакваше да ги изхвърлят от дома им, защото беше ипотекиран.

Но тя намери изход! Спаси се благодарение на умствените си възможности и на решимостта никога да не се върне при майка си.

Веднъж сподели на приятелката си Пепи:

– Никога няма да се оженя за човек, като баща ми. Той погуби моята надежда и ме ограби. Непрекъснато ме лъжеше.

Получи добро образование, имаше прекрасна професия, купи си червено порше, имаше дом мечта, спечели и много пари. И нямаше никакъв хаос. Накрая се сдоби с мъжа на мечтите си. Всичко беше толкова идеално……

Макар живота ѝ да беше много напрегнат, Лили работеше усилено, изобщо нямаще време за нещо по-обикновенно. През цялото време се бореше да постигне целите си и да стигне до там да може да каже на родителите си:

– Няма значение, че не ме обичахте, както трябва. Не ме интересува лудницата, в която ме карахте да живея. Ако бях останала и до сега щях да се чувствам жалка. Аз все пак успях, защото исках да бъда щастлива.

Понякога се питаше: „Аз наистина ли съм щастлива?“ Работата и бе непоносима, но тя не можеше да е нещастна. Планът на живота ѝ гарантираше, че тя ще успее.

Понякога ѝ се искаше да заплаче, защото напрежението беше голямо, но не плачеше.

Заплака единствено, когато приятелят ѝ я изостави. Това беше много болезнено за нея. След това се опита да се освободи от спомените за него. Изти го, имаше чувство сякаш никога не го е познавала.

След това отново подреди живота си. Всичко беше в контрол. Осигури си идеална работа, красив дом и идеален съпруг.

И изведнъж…… Изобщо не можеше да си представи, че всичко може да свърши така….Това не беше по силите ѝ…. Всичко се сгромоляса изведнъж…. Великият ѝ план се срина.

И тя заплака за всичко, което бе загубила работа, дом, съпруг, …., а може би и много други неща.

Terra Motors предлага усъвършенствувано „зелено“ решение на проблема за транспорта в индийските градове. Електрорикшата е екологичен транспорт, който ще запази автентичността на азиатските градове.
Рикшата е неразделна част и запазена туристическа марка за много азиатски страни. Въпреки това, през последните години, все повече започват да се появяват бензинови версии на тези триколесни превозни средства, които създават смог и замърсяват  околната среда.
Японската компания Terra Motors е разработила иновативен модел електрорикша, която ще спомогне да се запази околната среда и да се спести от разходите за гориво. Тази кола може да бъде от голяма полза за стотици милиони хора в пренаселени и замърсени градове.
Според статистиката, в Индия рикшите осигуряват около 20% от всички пътувания. В допълнение към екологичните проблеми, този вид транспорт води до непрекъснато увеличаване броя на убитите в движението по пътищата. Ето защо на Индия е толкова необходим по-безопасен и екологично чист градски транспорт.
Електрорикшата R6 от Terra Motors е предназначена за индийския пазар и може да бъде първата лястовичка за развитието на устойчив градски транспорт.
Според компанията, на рикшата могат да се превозят шест души на разстояние от 100 километра с пълно зареждане на батерията. Максималната скорост на автомобила е 30 км / час, а това е напълно достатъчно, за претъпканите индийски градове.
Оловните акумулаторни батерии могат да се зареждат 80 % само за два часа, а пълното зареждане отнема седем часа. Като се има предвид тесните пътища на Делхи, японците правят възможно  завиването само на 3.2 m. В комплекта са прибавени чехли за дъжд, които могат да се обуят при неблагоприятни климатични условия.
Заслужава да се отбележи, че темата за създаването на модерни рикши не за първи път се разглежда от дизайнери и инженери. По-рано е създадена уникалната рикша Eclipse, създадени въз основа триколесен велосипед.

Щом звънна, вратата веднага се отвори. Посрещна го жена с големи сенки под очите и добродушна усмивка.

– А вие сте мъжът, който звънна преди малко по телефона?

– Извинявайте, че ви притеснявам, – мъжът запристъпя нервно от крака на крак.

Жената махна с ръка към хола и се наведе да събере разхвърляните играчки в коридора.

Когато се настани в един от фотьойлите, тя дойде и седна срещу него.

– Роднина ли сте на Гошо, този, когото убиха вчера, тук през две преки? – попита мъжът.

– Не, – жената се усмихна, – Срещали ли сме се само веднъж, но остаха от него с много добро впечатления. Знам, че бе сутеньор, но …..

– Как се запознахте? – попита мъжът.

– Преди пет години почина мъжът ми. Бяхме много задлъжняли. Тогава трябваше да купувам много лекарства за него, а и не работех никъде. Децата бяха малки. След смърта му, не можех да си намеря работа никъде, а заплашваха да ни изхвърлят на улицата. Гладувах. Това, с което ми помагаха приятелите му, успявах да нахраня децата. Без работа и средства, реших да.., – жената погледна малко смутено събеседника си.

– Отидохте при Гошо? Знаели сте, че е бил сутеньор, – подсказа ѝ мъжът.

– Да проклинах се, че дори само си го помислих ….. Родителите ми бяха набожни хора. Възпитана съм в религиозен дух, но трябваше някак да се измъкна от това положение и ….за това отидох при него. Бях решила да продам единственото, което имах.

Очите ѝ се наляха със сълзи, но тя продължи смело:

– Най-напред не се осмелявах да вляза. Колебаех се. Гошо ме видя. Той разчистваше стаята си. Погледна ме и попита: „Мога ли с нещо да ви помогна?“ Казах  му, че ми трябват пари и му обясних защо. И тогава този абсолютно непознат човек, направи нещо неочаквано….

Двамата мълчаха дълго време. След това жената събра сили и продължи:

– Гошо влезе в стаята и започна да разхвърля кревата си. Уплаших се. Започна да отваря чекмеджета, вратите на шкафовете и шумно да ги затваря. Събра на купчина доста неща, между които имаше скъп часовник, радиоуредба, кристални чаши, много красив изрисуван порцелан, не успях всичко да видя. Събра всичко в една чанта и ги качи в колата си. Преди да седне зад волана, обърна се към мен и каза: „Ела след пет минути на съседната пресечка“ и ми махна в тази посока с ръка. Запали мотора на колата и потегли.

– Интересно, какво сте очаквала тогава? – попита мъжът.

Жената сякаш не чу въпроса му. Тя се наведе малко напред и продължи да разказва:

– Когато успях да стигна до ъгъла видях, че всичко, което беше събрал го внасяше в една къща. Приближих и прочетох на табелата „Заложна къща“. Гошо нещо говореше със друг мъж на вратата и другият му даде пачка банкноти. Докато разбера какво става, Гошо ми пъхна парите в ръцете и каза: „Отиди плати и не ставай курва“. След това запали и потегли с колата.

Жената въздъхна дълбоко, а очите и се премрежиха отново от сълзи. Мъжът леко се надигна и спокойно каза:

– Той ви е помогнал.

– Да, – каза вече успокоена жената. – Той беше добър човек и истината трябва да излезе наяве.

– Ще направя всичко възможно това да се научи за него, – каза мъжът и си тръгна.

Майката тръгна рано на работа и остави децата на грижите на едно момиче на 18 години, което понякога тя викаше за няколко часа срещу заплащане.
Откакто умря съпругът ѝ, настанаха тежки времена. Можеше да си загуби работата, ако оставаше всеки път у дома, когато баба им не може да поседи с децата, заболее или излезе от града.
Мариана така се казваше момичето, което бе останало този ден с децата, след обяда ги сложи да спят. И тогава и позвъни приятелят ѝ и я покани на разходка с новата му кола. Мариана реши да отиде, в края на краищата, децата не се будят преди пет часа.
Когато чу клаксона, взе чантата си и изключи телефона. Тя предварително заключи вратата на стаята, а ключа сложи в чантата си. Тя не искаше нищо да попречи на съня на децата.
„Ако Панчо слезе след нея по стълбите. Той беше само на шест години, може да се зазяпа, да се препъне и нарани. Освен това, – помисли си тя, – как ще обясни на майка му, – че детето не я е намерило?“
Какво беше това? Късо съединение в работещия телевизор или включените лампи в стаята ….. излетяла от камината искра? Но се случи така, че пердетата се запалиха и огъня бързо стигна до дървената стълба, водеща към спалнята.
От дима, минаващ под вратата, бебето се закашля и се събуди. Без много да мисли Панчо скочи от леглото и се опита да отвори вратата. Натисна дръжката надолу, но вратата не се отвори.
Ако не направи нещо, той и малкото му братче след няколко минути щяха да загинат в пламъците.
Панчо извика, повика Мариана, но никой не отговори. Тогава детето изтича до телефона, за да набере номера на майка си, но той беше изключен.
Панчо разбра, че трябва да намери изход да спаси себе си и братчето си. Опита се да отвори прозореца, зад който имаше перваз, но неговите ръце бяха много малки и не достатъчно силни, за да го отвори. Но и да успееше трябваше да преодолее защитната решетка, коята бяха поставили родителите му.
Когато пожарникарите потушиха огъня, всички говореха само за едно:
– Как е могло малко момченце да разбие стъклото и да разкъса предпазната мрежа?
– Как е успял да пъхне бебето в раницата?
– Как е успял да мине по корниза и да се спусне по дървото  с такъв товар?
– Как е успял да се спаси?
Старият началник на пожарната, мъдър и уважаван човек, отговори:
– Панчо е бил сам …… нямаше кой да му каже, че той няма да успее.