Протойереят Алексей отиде да поздрави за Възкресение Христово свой приятел, който служеше в съседна църква. Двамата си поговориха за празника, а след това всеки се отправи по работите си.

Беше пролет, слънцето грееше, дори бе горещо.

Алексей се разхождаше сред тихия Възкресенски ден. Много хора бяха отишли на вилите си, за това градът бе опустял. Вечерта настъпи бързо, а слънцето побърза да се прибере.

Алексей тръгна към църквата. Той забеляза колко много хора минават край нея с бира в ръка и слушалки на ушите. Те разговаряха помежду си, но никой не обърна глава към църквата

– Възкресение Христово не им е нужно, – въздъхна протойереят. – Те си имат слушалки, от които слушат любимата си музика и бира, която им доставя удоволствие.

Изведнъж Алексей забеляза пред себе си един скитник, целият с мръсни и прашни дрехи. Хората не желаеха да имат нищо общо с него и за да избегнат среща с него,  веднага се преместват на другия тротоар. Те бяха толкова чисти и спретнати…

Скитникът въобще не им обърна внимание, но когато стигна до църквата, свали скъсаната си шапка…. Прекръсти се и се поклони пред вратите на църквата. След това си тръгна.

Колата на Алексей бе наблизо, а там имаше кашон с храна и вино, бяха му ги подарили за празника.

Протойереят бързо стигна до нея, видя, че скитникът не е отишъл много далече и си помисли: „Ще му дам нещо за празника“.

Алексей отвори багажника и повика скитникът:
– Ей, скъпи, ела тук!
Скитникът се обърна и като разбра, че го викат, приближи свещеника и попита:
– Да ви помогна ли?

Пролетта дойде. Цветята разтвориха красивите си цветове, но това не радваше Димо, Любка и четирите им деца. Те бяха останали без дом. Живееха в старата си кола, която вече не беше в движение.

Миеха коли по бензиностанциите, събираха хартия, желязо, найлон, стъкло и какво ли още не, за да изкарват прехраната си. Всеки ден водеха борба за оцеляване.

Не веднъж се бяха обръщали към приятели и роднини за помощ, но освен осъждания, присмех и подигравки, нищо друго не получиха.

Много хора виждаха как живеят, но ги отминаваха, сякаш не съществуваха.

Продадоха всичко, за да си намерят подслон някъде, но не сполучиха. Оставиха си само малко дрехи, одеяла, съдове и Библията.

Вечерно време на уличната лампа загрижените Димо и Любка четяха от Словото.

Любка постоянно плачеше и питаше Бога:

– Защо, Господи, ни дойде това на главата? Какво да направим, за да си осигурим подслон и нормален човешки живот?

– Не плачи, – успокояваше я Димо, – няма да бъде все така. Бог ще ни даде изходен път.

– Кога? – едва не крещеше Любка.- Отчаяна съм до смърт. Повече не мога да издържам.

Тази вечер отново отвориха Библията, за да прочетат нещо за насърчение. Любка прочете на глас:

– „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме укрепява“. – Тя ги повтори няколко пъти тези думи и усети силата, която носеха в себе си.

Осъзна ги напълно и каза смело:

– Каквото и да се случва, колкото и да ни е тежко, Бог ни е дарил със сила, за да се справим със всяка ситуация.

Димо ѝ се усмихна, а тя продължи:

– Сега преживяваме неща, които ни сломяват. Всичко това ни изглежда невъзможно за преодоляване, но нали сме в Божиите ръце. Помощта ни е от Него.

Скоро дойдоха две семейства и им помогнаха. Те вече не живееха в колата.

Скоро след това Любка се усмихна на Димо и каза:

– Сега знам, че в коя да е борба, която водим, не сме сами. Всяка победа получаваме от Бога чрез Исус Христос.

Бог никого няма да остави, но ще го укрепи и привдигне.

Денят беше горещ и добавяше още по-голямо напрежение в неделния следобед. Страхил не бе на себе си. Колата му навлизаше в едно малко градче, а облаци от пушек излизаха през скъсания маркуч.

Той нямаше никакво време за губене. Пътуваше към големия град, където го очакваше новото му работно място. Щеше да бъде главен готвач в един доста реномиран хотел.

Докато паркира, собственикът на паркинга видя какъв беше проблема на колата и му предложи.

– Мога да ви подменя маркуча, но трябва да почакате около 15 минути.

Докато съпругът ѝ поправяше колата, съпругата му попита Страхил:

– Накъде сте тръгнали?

– Отивам в големия град. Там ще бъда назначен за главен готвач в един хотел.

– Хубаво ли е да си готвач? – попита жената

– Всеки, който обича такава работа, позицията главен готвач е страхотна награда за него.

– Дъщеря ни се отказа да учи в колеж, – сподели с тъга жената. – Поиска да завърши кулинарно училище и да стане готвач.

Изведнъж Страхил усети, че у жената настъпи мир.

„Изглежда се е притеснявала за избора на дъщеря си, – помисли си Страхил. – Сега навярно е разбрала, че дъщеря ѝ е постъпила правилно. Вероятно с опитностите си, които споделих с нея, съм и донесъл мир и спокойствие, относно това, че дъщеря ѝ е пожелала да стане готвачка“.

От тогава Страхил бе много внимателен при срещата си с други хора, защото можеше да даде утеха и мир на някой, който се нуждае от помощ.

Докато на неговата нужда бе отговорено,Страхил успя да помогне на една огорчена майка, за която изборът, на дъщеря ѝ бе грешен.

Младият обещаващ лекар Лозанов живееше в големия град. Имаше много клиенти. Сгоди се за красиво и умно момиче. Нищо не му липсваше.

Майка му Мария живееше на село. Един ден тя реши:

– Ще продам всичко и ще отида да живея при сина си. Сигурно много ще се зарадва, като ме види.

Тя продаде дома си  и отиде в големия град при сина си.

– Синко, аз продадох всичко и дойдох да живея при теб. Вярвам, че се радваш и нямаш нищо против.

Лозанов се смути и смънка:

– Да, мамо, радвам се, че си при мен. Но знаеш ли този град е прекалено шумен и оживен за теб. А и въздухът тук не е много здравословен. Мисля, че за теб ще бъде добре да ти намеря квартира в предградията. Там по-спокойно ще живееш. Съгласна ли си?

– Да, – въздъхна Мария, – съгласна съм.

Тя остана до нощува у сина си. След полунощ Лозанов се събуди и видя майка си до леглото.

– Мамо, добре ли си? Случило ли се е нещо?

– Просто исках да те погледам, – казала възрастната жена. – Ще ми позволиш ли да те погаля, както го правех, когато беше малък?

– Разбира се, мамо.

Тя го помилва, но той усети, че ръката ѝ трепери.

– Мамо, добре ли си? Да не ти е лошо?

– Нищо ми няма, синко, – каза Мария и се прибра в стаята си.

Когато стана сутринта, лекарят поразмисли и реши да остави майка си при себе си. Веднага се обади на годеницата си.

– Мама дойде и иска да живее при нас. Ти какво ще кажеш за това?

– Нямам нищо против. Както обичам теб, така ще обичам и нея.

Лозанов тръгна към стаята, за да съобщи на майка си радостната вест, но … стаята, в която Мария остана да нощува, бе празна. Майка му бе заминала. Всички усилия на полицията да я намери не се увенчаха с успех.

След три месеца при Лозанов докараха в болницата възрастна жена, която бе прегазена от кола. Не се знаеше, дали шофьорът не бе внимавал или тя сама се бе хвърлила под колата.

Когато Лозанов погледна лицето ѝ, я позна:

– Мамо, мамо….

По-късно дойде и годеницата му, но нищо не можеше да се направи за възрастната жена. Два часа по-късно Мария почина.

Отсъствието на любов наранява болезнено всяко любящо сърце.

Московският „Експериментаниум“ е една невероятна интерактивна изложба, разделена на някои области от науката: оптика, акустика, магнетизъм, електричество, вода, механика, пространството.

Във всяка зала има експонати, с които можеш и е нужно да си взаимодействаш като изследваш, събираш, разгадаваш пъзели, издърпваш, скачаш, дори и да крещиш.

Как може да се види звука, има ли цветни сенки, как да запалиш лампичка с ухо, как се получава водовъртеж, може ли човек да пропадне в черна дупка, как се въртят колелата на колата, защо магнита повдига желязото…..

Навярно сте слушали тези въпроси  много пъти? Заведете детето си в Експериментаниум и то ще види всичко със собствените си очи.

В музея на занимателните науки да се докосват експонатите е задължително