Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..

Лидка и Рени бяха големи приятелки. Те често отсядаха на кафе и споделяха проблемите си. Днес Мая беше сериозно угрижена. Беше много натъжена.
– Лидка, ти знаеш, толкова много книга заедно прочетахме и се съветвахме, какво да правим и какво не. Никога не съм преследвала момче след като сме се запознали, но се радвам, когато се срещнем или ми звънне. Винаги съм си казвала и така ми е добре. Но всичките ми отношения с момче свършват с това, че той става тъжен и ми казва: „Виждам, че и така си щастлива, аз не съм ти нужен.“ Къде греша?
– Това, че някое момче ти е скъпо, трябва да му го показваш, но не и да го „гониш“. За тях ти изглеждаш „самодостатъчна“, такава, която не се нуждае от никой.
– Да спомням си, – каза Мая, – някъде четохме: „За да се старае мъжът пред теб, той трябва да вижда резултата от своите усилия“.
– Не просто да вижда, – натърти Лидка, – а да чува. Ето, при нас е така. Всеки ден хваля Васко и той хвали себе си, даже на шега подхвърля за какво да го похваля. Така той получава много „браво“ на ден.
– Е, – каза Мая, – аз не искам да ме хвалят много. Имам нужда от похвали, но не всеки ден и постоянно.
– Да, – започна Лидка, – но мъжът е защитник, победител, шеф, снабдител,….. и се нуждае от постояни похвали. Със всяка своя постъпка те питат: „Добре ли те защитавам? Успях ли да победя днес всички проблеми? Направих ли те и този ден щастлива? …..“
– Ще опитам, – тихо каза Мая. – Изглежда директната похвала е по-силна от това да съм пряма спрямо него.
Мая наведе глава и се замисли. След минута се усмихна, погледна дяволито Лидка и каза нежно:
– Благодаря ти.

Съставителите на рейтинга за най-необичайно летище в света, скоро няма да могат да игнорират сингапурското летище „Чанга“.
В него през 2018 г. ще бъде отворен нов терминал Jewel.
Неговата площ ще бъде 22 хиляди квадратни метра.
Тук освен кафе, ресторанти, бутици и хотел, ще има живописни градини.
Но централният елемент ще бъде 40 метровият изкуствен водопад Rain Vortex с дъждовна вода.
Проектът на новия терминал е дело на известния архитект Моше Сафдие.
С вече функциониращите терминали  Jewel  ще се свързва посредством разширение на залата за пристигащите и специални пешеходни мостове.

Даниела хвърли бърз поглед на госта си. С Дора често си бяха говорели за Захари, преди приятелката ѝ да скъса със него.

„Изглежда Дора е била привлечена от него физически, – помисли си Даниела. – Тя обича високите мъже, а Захари беше точно такъв“.

Младежът имаше високи скули и тъмна коса, която беше много къса и стърчеше нагоре като четка. Беше леко мургав, но си беше истински българин.

„Какво повече би могла да иска Дора от него? – недоумяваше Даниела. – Та той пееше и свиреше прекрасно“.

Даниела и Захари си пиеха кафе, но все още никой не се решаваше, да наруши тишината.

Отговорът на въпросите, които Даниела си задаваше преди малко,  дойде неканен, като истина, която лъсва пред очите в неподходящ момент.

Захари беше прекалено добър. Изцяло се беше посветил на Дора. „Възможно е, да ѝ е угаждал прекалено много, а това е омръзнало на Дора, – продължаваше да расъждава Даниела“.

Хората рядко се чувстват привлечени от други, които са постоянно на тяхно разположение и им се отдават изцяло. Те се притесняват, защото при такова внимание, се чувстват неудобно.

„Ето къде се криеше проблема на Захари, – мислите на Даниела препускаха като в галоп, горката ѝ глава. – Ако Захари беше съумял да запази известна дистанция, това би поддържало интереса на Дора. Ето защо сега бе толкова щастлива с новия си приятел. Каквото и да казваше Дора,  Слави си бе хищник, човек не допускащ никого до себе си, подчиняващ останалите без да се интересува от това, как се чувстват другите“.

Изводът беше доста подтискащ.

– Ти беше много добър за нея, – измърмори Даниела някак на себе си.

Захари я погледна озадачено:

– Прекалено добър ли?

– Извинявай, мислех на глас, – трепна Даниела.

Двамата много пъти бяха обсъждали тази тема и Захари все още хранеше надежда, че ще може да си върне Дора, но сега изводът на Даниела, изтърван на глас, го изненада.

– Съжалявам, – каза бързо Даниела, – навярно не би искал да говорим пак за това?

– Напротив. Обичам да говоря и да слушам за нея.

– Ти все още я обичаше и мислеше постоянно за нея?!

Захари смутено наведе поглед и леко се изчерви.

– Също като мен, – продължи примирено Даниела. – И аз обичам един човек, но той тръгна с друга ….. Ама ние сме едни. Защо ни е всичко това?

Тази вечер пак щяха да свирят заедно, Захари беше донесъл нова партитура, а после всеки щеше бъде у дома си, насаме със своята болка.

Дългите разговори на масата в нашето време са заменени с комуникацията в социалните мрежи и кореспонденция по електронната поща.
Холандски дизайнер решил да се пребори с това явление и е разработил необичайна маса за хранене. На нея не можете да седите сами и ако една от страните реши да напусне внезапно, втора болезнено ще достигне пода.
„Това е отлична вещ за тези, които забравят правилата на етикета и не предупреждават, че ще напуснат масата“ – усмихва се дизайнерът Marleen Jansen.
Да, следващия път, този човек сериозно ще си помисли за приятелите си.
На тази маса всички трябва отстранят мобилните си телефони и да се съсредоточи върху комуникацията.
Оригиналната мебел е изработена от бреза и стомана. Дизайнерите мечтаят, тази маса да бъде оборудван за кафе и тогава хората ще могат наистина да общуват и да се опознаят един друг.