Никола се чувстваше неразбран, а често и невидим. Той бе от тези хора, които живееха с надежда, че все някой ще забележи усилията им или поне ще ги разберат.

В социалните мрежи Никола виждаше снимки с усмихнати лица, а за себе си казваше огорчен:

– Чувствам се сам. Всички останали се познават и разбират, а аз оставам настрани сякаш съм невидим.

Когато Красимир го чу, веднага реагира:

– Бог, които е създал не само всичко около нас, но и галактиките, знае всеки детайл от живота ти.

– Моите тревоги, скритите ми страхове, всяка неизказана надежда, …..? – Гласът на Никола звучеше отчаяно без капка доверие.

– Той никого не игнорира, – продължи убедено Красимир. – Не е пропуснал нито една твоя сълза. Винаги ще те разбере.

– Искам да бъда щастлив, – с наведена глава сподели Никола.

– Какво определя щастието ти? – свъси вежди Красимир. – Възхищението на останалите към теб? Но то е плитко и нетрайно. А това Бог да те познава е много по-различно.

– Каква е разликата? – повдигна рамене безразлично Никола.

– С Него можеш да бъдеш честен и такъв, какъвто си, – наблегна Красимир. – Радостта ти не зависи от това, с какво ще Го впечатлиш.

Никола го гледаше недоверчиво, а Красимир продължи:

– Той знае всяка твоя нужда, още преди да я изкажеш. Няма да те прекъсне, когато разговаряш с Него. Не е нужно да се бориш за вниманието Му.

– Дори, когато имам тревожни мисли, съмнение и пълно объркване? – попита Никола.

– Той слуша с търпение. Не губи интерес към теб, независимо от обстоятелствата.

Никола само клатеше глава.

– Слушай, Божието внимание не е случайно, – Красимир дръпна Никола за ръката. Той е отворил очи и уши за теб. Ти си в Неговото присъствие.

– Какво от това? – тъжно се усмихна Никола.

Красимир размаха ръце:

– Това означава, че никога не си изолиран, не и в най-трудния ти ден. Когато си разочарован, чувстваш се пренебрегнат и смяташ, че погрешно са те разбрали, Бог те разбира напълно.

Никола бе апатичен и мълчеше.

Красимир го гледаше натъжен:

– Вместо да гониш изява в света, търси интимност с Бога, който те вижда. Не се стреми да бъдеш интересен, ти си ценен. Трябва да си напълно щастлив, защото Творецът на всичко видимо и невидимо те познава и чува, – настойчиво говореше Красимир.

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на Никола, но въпреки всичко големият камък се бе отместил от сърцето му.

Минчо бе харесал много Юлия. Един ден той се престраши, приближи до нея и попита:

– Ще дойдеш ли с мен на вечеря в близкия ресторант?

Момичето се усмихна и отговори:

– Да. В колко часа?

– Ще бъде ли удобно в 19:30?

– Добре.

Вечерта Минчо бе много изненадан. Една възрастна двойка седеше на масата, която бе запазил за тях двамата с Юлия.

Виждайки изненадата на младежа, мъжът изясни нещата:

– Всичко е, както трябва. Ние сме родителите на Юлия и дойдохме с нея на първата ѝ среща.

А момичето уточни:

– Исках да ги запозная с „бъдещия им зет“.

От родителите последваха въпроси:

– Какво работите?

– Каква е заплатата ви?

– Какви са плановете ви за бъдещето?

Минчо се чувстваше затворен в стая за разпит.

Последната капка бе, когато майката предложи на младежа:

– Не е лошо да поканите родителите си в ресторанта, за да се запознаем …

Минчо скочи като опарен и обяви:

– Срещата е приключена. Напускам заведението, а вие ако искате можете да останете колкото желаете.

Дъждът тихо ромолеше. Бе влажно и мрачно. Водните струи не можеха да отмият тъгата и болката в сърцата на хората. Всеки вярваше, че ще пекне слънце. Но кога щеше да стане това?

Тишо гледаше как водните капки удряха по стъклото, но мислете му бяха другаде.

В стаята влезе баща му.

– Татко, възможно ли е, човек да вярва в Господа и да не се е покаял?

– Да, – потвърди бащата му. – На този човек му е представена картината на изобилния живот в Исус, но е пропуснато нещо много важно. Запомни добре, Евангелието се приема чрез вяра и покаяние.

– А какво става, когато хората повярват в Исус, но не се покаят? – попита Тишо.

– Те няма да са истински свободни. Просто ще прибавят към разбития си живот идолопоклонство.

– Но нали вярата е белег, че се доверяваш и разчиташ на Бога?!

– Човек има нужда от истинско покаяние, – въздъхна бащата. – То се изразява в признание, че животът, който е водил до сега е срам и позор. Това, което е било до този момент унищожава и съсипва не само индивида, но и тези, които обича. Покаянието води до живота с установен нов ред.

– Но …..

– Това е Евангелието, – наблегна бащата. – Бог е безграничен по власт и сила. Той е дал идеалното решение как да премахнем пагубната болка от греха.

– И то е, че Исус заплати греха ни.

– За това можем да установим отново хармонична връзка с Бога чрез вяра в Исус и истинско покаяние, – допълни бащата.

– И когато размишлявам върху Словото …..

– Това е все едно гледаш непрекъснато променящи се изгрев, – прекъсна го баща му. – Всяко разсъждение върху Писанието е нова покана за благодат, живот и мир.

– Сега ми стана ясно, – каза Тишо. – След покаянието Евангелието дава възможност на всеки да промени поведението си и да премахне досегашните модели, които са го опустошавали и погубвали.

– Само живот подчинен на истините от Писанието, – подчерта дебело бащата, – ни прави свободни, а това става възможно след покаяние.

Въпреки студа, вън грееше слънце. Стефка държеше в ръце първата си рожба. От нея се изливаше безгранична любов към малкото. Тя забравяше всичко заради бебето.

С последни сили се бореше със съня, само и само да наблюдава как детето ѝ спи. Докосваше едва наболата косица и леко допираше пръстите на дъщеря си.

– Никога до сега не съм изпитвала подобно нещо, – казваше си Стефка.

Когато малката Мария бе на две седмици, Стефка бе в детската стая.

Люлееше я на ръце и се наслаждаваше на близостта с това малко същество. Целуна я по главичката и промълви:

– Не мога да повярвам, че имам такова красиво момиченце. Тя е моя, цялата е моя!

Тогава младата майка дочу тих глас:

– Не, моя е, Стефче. Тя ми принадлежи. Аз я направих и тя е моя.

Стефка коленичи с бебето на ръце и наведе глава.

Когато прие Исус Христос за свой Господ и Спасител, за нея това бе по-скоро някаква абстрактна идея, но сега ……

– Да, – каза тя, – едва днес разбирам, че ако вярвам в Теб, всичко, което имам, включително и скъпоценната ми дъщеря, Ти принадлежи. Моята любов към Мария е само капка в сравнение с това, което Ти, мисли за нас.

Тези размисли я разтърсиха.

– Не съм сама като родител, – продължи Стефка възторжено. – Имам прекрасен пример за бащинство от Бога. Да бъда майка за мен е голяма радост, но най-голямото щастие, което ми е дадено, е личната ми връзка с Господ.

Погледна малката си рожба и добави:

– Преди да имам Мария, никога не съм падала на колене, за да принеса на Господа най-голямото си съкровище. След като станах родител, разбрах какво е любов.

И тъй като любовта е определение за Бог, ние разбираме всъщност кой е Той.

Дългоочакваният дъжд леко почукваше върху стъклото на прозореца. Рая се бе заслушала в удивителния звук на падащите капки. Те оформяха нежна и вълнуваща мелодия.

– Не мога да видя дъжда, – каза си тя, – защото е много рано, а вън все още е тъмно, но хубавото е, че най-сетне заваля.

Неусетно мислите я отведоха към Живата Вода.

– Каква огромна разлика има между дъжда и Живата Вода, – възкликна Рая.

И тя си представи, как дъждът се излива непрекъснато в продължение на много дни.

– Оу, – изненадано ахна Рая, – ако продължава така, ниско разположените райони ще се наводнят. Дъждът ще бъде твърде много, но не и Исус за нас. Можем да се уморим и преситим от дъжда, но това не може да стане, когато сме в присъствието на Спасителя.

Рая се върна назад в спомените си, когато шофираше колата си в една неочаквана буря. Вятърът блъскаше големи водни струи в предното стъкло и нищо не се виждаше напред.

– Дъждът може да направи пътя ни труден за движение, – отбеляза Рая, – но Исус ни помага да се придвижваме успешно в живота. Изливащите се потоци от небето могат да ни попречат да правим това, което искаме, но Исус ни помага, особено в неща, които Той иска да направим.

До скоро бе суша. Тревата пожълтя. Земята бе станала суха. Бяха пресъхнали кладенците. Реката бе намалила руслото си. Всичко плачеше за влага.

– Когато не прекарваме достатъчно време с Исус, – подчерта Рая, – страдаме от духовна суша. Необходимо е дъждът да бъде в точното количество, нито твърде много, нито твърде малко, за да се напои земята изобилно. В Исус се намира мярката за това точно количество, което е от полза за нашите души. И колкото повече пием от Живата Вода, която Той ни предлага и дава, толкова повече ще искаме от нея.

Дъждът продължаваше да се излива още по-силно навън, но мислите на Рая бяха насочени другаде.

Тя стана от леглото, падна на колене и започна да се моли:

– Господи, нека дъждът на Светият Дух работи върху нас. Нека ни изпълва с още повече любов, така че преливайки от нас, тя да залее онези, които още не познават Живата Вода …..