Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

В края на войната осем войника се промъкваха през обкръжението към своите на изток. Беше зима.

Вървяха по пътища и през полета и гледаха да не попаднат в плен на германците.

Една вечер съвсем бяха останали без сили. Снегът им беше до колене. Бяха стигнали до някакво поле.

– Тук ще замръзнем и ще си останем завинаги, – прошепна плахо мършаво, изпосталяло войниче.група, ръка, далечина, другар,

Един едър войник, който вървеше начело на групата вдигна ръка и посочи в далечината. Другарите му бяха изморени, но извиха поглед в оказаната посока и забелязаха светлина. Войниците ускориха крачка с надежда и тръгнаха към нея.

Скоро стигнаха до малка къща на хълмче сред полето. Един от войниците почука и влезе. Вътре един възрастен човек си кърпеше валенките.

Войникът искаше да помоли за подслон, но не стана нужда. Старецът го погледна и каза:

– Влизайте, може да останете да пренощувате.

Войниците не чакаха повторна покана. Влязоха на топло. Натъркаляха се по пода. Бяха много изморени и бързо заспаха.

По едно време един от войниците отвори очи. Вече се бе съмнало. Всички лежаха накуп не на под, а на земята и шинелите им бяха покрити със лек сняг.

Над тях нямаше покрив, а чисто небе. Някъде наблизо биеше камбана. Те скочиха и тръгнаха по посока на звъна.

Влязоха почтително в храма, навели глави.

Изведнъж един от войниците посочи една от иконите и смаян каза:

– Това е старецът, който ни приюти тази нощ.

Всички погледнаха образ на иконата не по-малко изненадани от него. След това вдигнаха ръце и благодариха за спасението си.

От часовниковата кула се разнесе звън. Камбаната отброи точния час. Анета запуши ушите си и се усмихна на Самуил, който едва не подскочи.

– Малко е шумно тук, – засмя се Анета.

– Щеше да ми пръсне главата. Как можете да спите на този шум?

– Отдавна вече не му обръщаме внимание, – каза Анета. – Само леля Диди се оплаква и мрънка.

– А ти от нищо ли не се оплакваш? – предизвика я Самуил.

– Оплакването е като гледането на телевизия, – каза съвсем сериозно Анета. – Ти избираш да го включиш или да го изключиш. Същото е и с оплакването. Аз съм избрала да не се оплаквам.

Самуил се вгледа внимателно в нея:

– Условията, при които живеете са доста тежки, дори и за възрастен човек. Как може да не се оплакваш?

Анета обясни търпеливо:

– Всеки човек е изправен пред избор и този избор влияе на живота му по-нататък. Тежки условия ли? Като си помисля дядо Симо е без крака, леля Стела не може да става изобщо от кревата. Мария нищо не вижда, защото е сляпа, но винаги е усмихната. За това съм избрала да съм благодарна за всичко, което имам.

Самуил беше шокиран, до сега никой не бе му говорил така.

– Ти сериозно ли говориш? И винаги си в добро настроение, въпреки това? – и Самуил обрисува една дъга с ръката си наоколо.

– Разбира се, че не, – засмя се Анета. – Но винаги когато изпадна в лошо настроение, решавам да съм весела. Когато се събудя, усмихвам се и си казвам: „Днес денят ще бъде хубав“.

– Ами ако някой те огорчи, нарани или обиди? – Самуил още не можеше да повярва, че може да съществува такъв човек.

– Прощавам им, след това се усмихвам и съм щастлива.

Самуил изпита възторг от Анета. Смелостта и мъдростта ѝ бяха като на зрял човек. Нещо трепна в него: „А защо и аз да не бъда такъв?“

Църква била в непосредствена близост до посолството на САЩ.

Веднъж пред посолството свирел оркестър за посрещането на Мадлин Олбрайт.

През това време камбаната на църквата започнала да бие и оркестъра объркал изпълнението си.

След известно време в църквата позвънили от посолството и предложили в бъдеще да съгласуват действията си.

Свещеник от църквата отговорил:

– При нас всичко е съгласувано от по-горе.

Китайците изобретяват, произвеждат и усъвършенствуват камбаните преди другите народи. Стигат до там , че хармонизират цялата си измервателна система, дължина, ширина, тегло и обем, съобразена с музикалните регистри на многогласните си камбани.

Към края на 4 в. пр.н. е. в Китай се създават безупречно акордирани многогласни камбани, които при удар пресъздават точно определен тон.

Камбаната произлиза от металните измервателни съдове за зърно и ориз. Те имали две основни форми: камбана изправена нагоре и такава, която гледа надолу, като вторите се превръщат в база за китайските измервателни единици.

Древните царе приемат за свой стандарт съда чун, като издават декрет, че обема на неговия регистър не трябва да надвишава онзи, произвеждан от струната дзюн и че неговата тежест не трябва да надвишава 120 кати. Мерките за височина, дължина, обем и тегло произхождат именно от този стандартен съд.

Едва ли друга цивилизация се е сетила да базира измервателните си единици върху музикалните регистри на камбаните.

От друга страна системата се превръща в стимул за развитие и усъвършенстване на многогласните камбани в Китай. Отсъствието на перфектно акордирани камбани би довела до тотален хаос в измервателните единици.

Загубата на метричен стандарт би предизвикала измами, корупция и търговски  недоразумения, което ще доведе до упадък в търговията, бунтове и въстания с неизлечими последствия за държавата.

Тембърът на камбаните се превръща в стандартна  мярка за дължина посредством  инструмента „дзюн“ – струнен камертон дълъг 2 метра.

Регистърът на камбаната се определя с дръпване на струната и измерване на дължината на съответната звукова вълна.