Марк се бе вглъбил в мислите си. Той седеше на задната градверанда на дома си и пиеше кафе.

Външно изглеждаше съвсем спокоен. От време на време кимаше с глава и добавяше нещо от рода на:

– След като флотата на Антоний беше изгубена, армията му го изостави. …. Град Никополис беше основан в чест на победата…..

– Знаех, че има нещо, което трябваше да правя, но изгубих представа за времето. Тъкмо обмислях битката при Акциум, където Октавиан успя да консолидира властта си, като сложи край на дългото си съперничество с Марк Антоний. …. Трябваше да взема децата от училище … Уф! мразя да ми се случват такива неща.

Разсеяното състояние на Марк бе разбираемо за група мъже експерти, които се съгласиха, че е съвсем естествено да се изгубиш в мислите си, докато обмисляш как различно може да се е развила историята, ако Октавиан – единственият наследник на Юлий Цезар – не бе надделял във важната битка.

Забързаният Марк се метна в колата си и за последен път беше видян да скърца с гумите на колата си през опасен завой на път за училището на децата си.

Дали и други татковци бяха толкова разсеяни като него и не бяха прибрали още децата си от училище?

Яков излезе от утробата на майка си с ръка върху петата на брата си близнак. Макар и не гласно още тогава, той демонстрираше желанието си:

– Искам първото място.

Каква ирония. Яков започна живота си, както би искал да го изживее. Той се стремеше към по-добра позиция.

Името му означаваше измамник и той бе такъв, поне в началото.

Но Яков имаше една решаваща в живота му среща. Бори се до зазоряване. И като не можа да бъде надвит, бедро му бе изместено.

И тогава Яков поиска от борещия се с него:

– Благослови ме.

И бе благословен:

– Няма да се именуваш вече Яков, но Израил, защото си бил в борба с Бога и с човеци и си надвил.

Не ви ли звучи познато?

Тази история описва точно нас куцащите като Яков.

Ще кажете:

– Аз съм напълно нормален, а не инвалид.

Не бързайте. Всеки от нас се препъва в живота си, а последствията са плачевни.

Да ние не сме инвалиди, но след поредния погром куцаме.

Интересното е, че Бог никога не се отказва от такива куцащи като нас.

Тази жега сякаш нямаше край. Изсуши всичко. Тревата на някои места изсъхна и загуби цвета си. Стана кафеникава.

Митко се щураше из стаята, я това да погледне, другото само леко да побутне, …

Баща му го видя и му се скара:

– Какво правиш? Движиш се като пумпал непрестанно.

– Изпълнявам няколко задачи наведнъж, – отговори Митко, – тъй като имам навика да върша няколко неща едновременно.

– Тази твоя многозадачност само ти пречи, – въздъхна бащата.

– Как ми пречи?

– Затруднява фокусирането на мислите и филтрирането на неподходяща информация.

– Глупости, – изропта Митко, – мисля си нормално, макар че имам много задачи, а за филтрирането не знам ….

– Поддържането на фокус, – наблегна бащата, – когато умовете ни са разсеяни, може да бъде сериозно предизвикателство.

– Не съм много убеден в това, татко.

– Спомни си историята, когато Исус посети дома на Мария и Марта, Марта беше заета с работа и „разсеяна от всички приготовления“. Нейната сестра Мария избра да седне и да слуша как Исус учи, придобивайки мъдрост и мир, които никога няма да бъдат отнети от нея. Когато Марта помоли Исус да насърчи Мария да ѝ помогне, Той отговори: „ Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, но едно е потребно и Мария избра добрата част, която не ще се отнеме от нея“.

– Ох, пак тая Библия, – изсумтя Митко.

Бащата продължи невъзмутимо:

– Бог желае нашето внимание, но, като Марта, ние често се разсейваме от задачи и проблеми. Пренебрегваме Божието присъствие, въпреки че само Бог може да осигури мъдростта и надеждата, от които се нуждаем. Когато направим прекарването на време с Него чрез молитва и размишление върху Писанието приоритет, Той ще ни даде насоките и силата, от които се нуждаем, за да се справим с предизвикателствата, пред които се изправяме.

– Е, може би трябва да спра да жонглирам с толкова много задачи, – примирено въздъхна Митко. – Тогава разсейванията вероятно ще изчезнат и аз ще се приближа до Господа.

Това бе наистина малко селце, но по необясними причини вечер хората му оставаха без ток.

Когато се оплакаха на местната електрическа компания, експертите бяха озадачени:

– Не откриваме никакви проблеми в електрическата мрежа.

Мъжете от селото се събраха и решиха:

– Да се организира отряд, който да наблюдава селото и да намери причината за прекъсването на тока вечерно време.

Тази идея се оказа повече от добра.

Скоро отрядът от доброволци залови местната млада жена Юлия.

Един от тези, които я бяха хванали, негодуваше срещу нея:

– Тя спирала тока на съселяните си. И Защо го е правила? За да се срещне под прикритието на тъмнината с приятеля си.

– Защо на тъмно, какво ѝ е пречело да го прави явно? – попитал един от селяните, който не бе участвал в доброволната група. – И ние някога сме били млади, и сме се влюбвали.

– Тони, нейният възлюбен, – уточни друг, – е от онова село, дето сме постоянно във вражда с тях. И девойката не е искала да се знае, за връзката ѝ.

След като тайната бе разкрита съселяните на Юлия бяха готови да набият Тони, но той избяга и доведе хора от неговото село да се бият с тези, които го бяха подгонили.

Двете враждебни групи се събраха и тъкмо се готвеха да започнат боя, когато Петър най-старият човек от селото на Юлия се провикна:

– Спрете! Какво правите?

– Дядо Петре, ти не се меси в нашите работи, – скочи пред него Калоян.

– Деца, не си заслужава да се биете, – каза кротко старецът. – Не е ли по-добре да ги оженим? Така и ние ще имаме всяка вечер ток и двамата млади ще бъдат заедно.

Мъжете закимаха с глави в знак на съгласие.

– Добро е това, – каза Симеон от селото на Юлия.

– Нека тази сватба бъде първата стъпка за премахване на враждата между нашите села, – обяви тържествено Васил, кмета на селото на Тони.

Бе небивало веселие. Хората се радваха, прегръщаха и си искаха прошка един от друг.

За наша радост тази почти Шекспирова любовна история завърши щастливо.

Бе горещо, но малки зелени стъбълца бяха се запазили и не бяха изсъхнали.

Милена протегна ръка тях и възкликна:

– Това е живот. Той е вътре във всеки от нас.

– Като те слушам, – усмихна се Камен, – Започвам да си мисли за всички хора, че са бутилки, пълни до ръба с пенливо мляко.

– Интересното е, – поде мисълта му Милена, – че няма наполовина запълнени.

– Какво? – попита Камен.

– Не можеш да излеете част от живота си и да запазиш част за по-късно. Или си изпълнен с живот, или си мъртъв, – поясни Милена.

– Може би по-добрата аналогия е с електрическата крушка, – закима с глава Камен. – Или със светлината си изпълва цялата стая, или е изключена

Милена плесна с ръце и добави:

– Някои хора използват аналогията с трептящи пламъци. За старец обикновено казват: „Светлината му угасва“.

– Не го виждам по този начин, – въздъхна Камен. – Според има две степени: жив или мъртъв.

– За всеки, който е между живите има надежда, – засмя се предизвикателно Милена. – „Болното куче е по-добро от мъртъв лъв“.

– Ето ефектите от живот, – подчерта дебело Камен, – с приятели отидохме да танцуваме в един слабо осветен бар. Там имаше една група, в която се усмихваха и движеха телата си. И никой от тях не беше тъжен.

– Тъжните хора не танцуват.

– Ето това е животът, – впери поглед напред Камен. – Какво се случва с нашите малки бутилки кожа, когато радостният Бог вдъхва живот в телата ни и казва „давай!“?

– Забелязвала съм хора през цялата история, които са били силно притискани и това, което е излязло чрез тях, са произведения на изкуството – творби на живота.

– Исус каза: „Аз съм животът“, – каза тържествено Камен,

– Как да се разбира това? – свъси вежди Милена.

Отговорът бе:

– Той знае как се живее. Знае какво е добро за нас. Когато ни казва какво да правим, ни накара да се чувстваме живи.

Животът ви бутилиран в костите ви, ще изгние ли пред телевизионните екрани и контролерите за видеоигри?

Ще събаряте ли други и ще разделяте общности с вашите думи и действия?

Или ще продължите да живеете преждевременно в смъртта си?

Нека живеем така, та когато свърши земният ни живот, да се радваме, че не сме допуснали нито грам от нашия скъпоценен, ценен живот да отиде на вятъра.