Девет часа остана на крака. Безброй удари с жестокия бич, завършващ със малки стъкълца, израниха гърба Му.

Можеше всеки момент да изгуби съзнание, но адреналина, предизвикан от безпокойството Му, Го накара да се напрегне, докато се изкачваше към Своята Голгота.

Положиха Го на главната греда и дръпнаха ръцете Му в страни върху поставеното на кръст четвъртито дърво. Той не се съпротиви, когато гвоздеите се врязаха в ръцете му. Само силна болка се изписа върху лицето Му.

Екзекуторите с раздразнени гласове разпъждаха тълпата.

Скърбяща жена крещеше името Му. Тя протягаше отчаяни ръце, но войниците и изтласканите люде я избутваха назад, където тя примря омаломощена на земята.

– Майка Ми, – прошепнаха пресъхналите Му устни.

Шумът от войниците и продължителните викове на разпънатите жертви удавиха  всичко останало.

Той се напрегна от поредния удар на чука, прикрепящ дървената подпора към гредата за нозете Му.

Беше обречен на бавна и сигурна смърт, но любовта Му Го успокои.

„Това е израз на голямата Ми обич към вас, неразумни люде, – помисли си Той. – Има ли смисъл да се съпротивлявам? Не трябва да се отказвам. Трябва да издържа до края“.

Привързаността на Отец към човечеството завърши с този акт на себеотдаване.

– Татко, прости им! – извика Той от кръста. – Те не знаят какво правят.

Ако беше само човек, отдавна щеше се изчерпи, но Исус, Божият Агнец, през Който, както преди, напълно протичаше животът, извика с ясен, звънък и тържествуващ глас:

– Свърши се!

Жертвата за нашите грехове бе направена. Грехът ни бе простен! Чувството за вина бе изкупено! Сега ни се предлага вечен живот!

Всичко свърши! Цената бе платена!

Тълпата празнуваше. Веселеше се. Исус триумфално се движеше към Ерусалим яхнал осле. Радостта преливаше като мощен поток от човек на човек. Сияещи лица го приветстваха:

– Осанна! Благословен, който иде в Господното име!

– Благословено градущето царство на баща ни Давида, което иде в Господното име, Осанна във висините.

– Благословен Царят, Който иде в Господното име, мир на небето, и слава във висините!

А какво направи Исус?

Видя Ерусалим и заплака.

Той знаеше, че хората, които го заобикаляха бяха непостоянни. Днес крещяха: „Осанна!“, а утре щяха да викат: „Разпни Го!“

Известно Му бе, че един от учениците му ще Го предаде, а друг ще се отрече от Него. Сигурен бе, че първосвещеникът Каяфа и римският управител Пилат ще се сдружат, за да Го предадат на смърт.

Исус се взря напред и видя разрушения Ерусалим, паднал в ръцете на римския император Тит.

Неговото служение приключваше. Той изцери болните. Привдигана мъртвите. Очисти прокажените. Нахрани гладните. Оставаше Му малко време.

И въпреки всичко Той бе отхвърлен. „У Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха“.

Това разби сърцето му.

Неверието и нежеланието да Го приемат, натъжи Божието сърце, защото Той знае какви щяха да бъдат последствията.

Когато вратата на човешкото сърце е заключена, Исус отказва да влезе принудително. Той чука  и чака да бъде допуснат. Дава ни възможност да избираме.

Отворете Му, Той стои на прага и чака!

Представители на различни професии имат свои особености. Какво ли не прави човек, за да има успех и късметът му да не изневерява.

Но най-суеверни сред професионалистите, се оказват може би космонавти! Това е една от новите професии, но рисковете и опасностите при нея са много големи.

Да, космонавтите са смели, мъжествени, волеви, интелигентни, трудолюбиви, … но все пак са и обикновени хора. И нищо човешко не им е чуждо.

На 25 март 1961 г. предстоеше стартирането на петият космически спътник с куче и манекен на борда.

Преди полета на първият космонавт оставаше малко повече от полови месец. Но за това знаеха малцина, напрегнати изпълнени с ентусиазъм и с не малка доза страх от предстоящия експеримент.

Юри Гагарин заедно с останалите кандидати от първия отряд, бяха дошли на космодрома, за да присъстват при пускането на спътника.

Това беше петият космически спътник, но той беше съпровождан с много надежди, трепет и безпокойство, както и всеки от предишните четири. Всичко се концентрираше върху нови задачи, въпроси и цели.

Гагарин погледна кучето, на което му предстоеше да полети и попита:

– Как се казва?

– Късмет, – беше отговора.

– Е, късметът няма да ни обърка плановете! – Засмя се Гагарин. – Нека да го наречем Звезда!

Така четирикракият пътник на петия космически спътник, излетя с това символично име.

А колкото до късмета, за космонавтите никога не е бил излишен ….

Дъждът още не бе спрял, а края на службата в църквата бе свършила и хората взеха да се изнизват един по един или на групички. По-предвидливите разтвориха чадърите си, а повечето от младежите нахлупиха качулките на якетата си.

Миро вървеше сам. Беше се замислил и не обръщаше внимание на дъждовната вода, която се изливаше върху главата му.

Настигна го Спас, нахлупи качулката му, погледна го и попита:

– Какво ти е? Да не си болен?

– Не, – махна небрежно с ръка Миро. – Просто си мислех. Виж нашият пастор, колко мъдро говори. Думите му много силно въздействат на сърцата ни.

– Бих искал да те поправя, – прекъсна го Спас, – Божият Дух действа върху нас, чрез думите на проповедника.

– Да де, съгласен съм и аз с това, – недоволно сбърчи нос Миро.

– Тогава какъв ти е проблема?

– Знаеш ли и на мен ми се иска така да говоря, а в училище ката стана едва свързвам няколко фрази, колкото да отговоря, – с болка сподели Миро.

– Хайде и ти сега, като Моисей да не започнеш да мрънкаш: „Тежкоезичен съм … не мога“, – Спас побутна приятелят си по рамото.

–  Харесва ми, когато хората се изразяват хубаво, сякаш песен се лее от устата им. Нима има нещо лошо в това и аз да го искам? – възпротиви се Миро.

– Чувал съм от по-възрастни християни, че такива хубави думи, независимо дали са в проповед или например да утешиш някой, Бог ги дава за другите, защото те имат нужда от това, но теб това не те ползва, – каза Спас.

– Как така? – озадачен попита Миро.

– Знаеш ли колко известни проповедници, евангелизатори, пророци и учители блудстват, прелюбодействат, лъжат и какво ли още не от този род, но чрез тях Бог спасява, изцерява, освобождава и снабдява нуждите на човека.

– Възможно ли е такова нещо? – Миро опули очи.

– Да, за съжаление, – наведе глава Спас. – Най- лошото е, че тези хора знаят истината, били са свидетели на Божите чудеса, но въпреки всичко се успокояват чрез мисълта: „Щом Бог действа още чрез мен, Той ми прощава, защото е милостив и ме обича“.

– И какво става с тях? – попита нетърпеливо Миро.

– Рано или късно те биват изобличени за това от други християни и се сгромолясват….

– А толкова много ми се искаше …. – въздъхна тежко Миро.

– Да се прославиш? – усмихна се Спас. – Да шепнат името ти със благоговение, за чудесата, които  не си извършил ти, а Бог.

– Когато Господ действа чрез мен, отдавам слава на Бога, – тихо каза Миро, сякаш искаше да се оправдае.

– Преди време попаднах на доста поучителни проповеди, – сподели Спас. – Усещах как Бог ми говори чрез тези думи. Имената на проповедниците ми бяха неизвестни и реших да се запозная с животът им. И знаеш ли какъв беше отговора, който получих, когато попитах за тях?

– Какъв?

– За тези проповедници нищо не се знаеше, защото те не са искали да се пише или споменава каквото и да е за тях. Казвали са: „Не искаме да прославяме себе си. Това, което вършим е за Божия слава. Какво значение имат имената на човеците, които са били инструменти в Божите ръце“. Те не са издали нито една книга, а проповедите им са били отпечатани едва след тяхната смърт.

– Какво смирение само, – тихо промълви Миро.

– Това е повече от смирение, – каза тържествено Спас, – това е пълна отдаване на Бога в дух, душа и тяло.

Това беше едно щастливо семейство, но и него не го подмина мъката. Маргарита се разболя сериозно. Давид ясно чу когато лекарят каза:

– Алцхаймер, ще трябва много да се грижите за нея.

Промените, които настъпиха в живота на Давид, го огорчиха. Той трябваше да напусне любимата си работа, за да се грижи за жена си. Болестта ѝ все повече прогресираше, а това изискваше още повече грижи.

Веднъж Давид сподели с приятеля си Антон:

– Много се ядосвах на Бога. Колкото повече се молех за проблема свързан с жена ми, толкова повече Бог ми показваше състоянието на сърцето ми, в предишните години на брака ми. Осъзнавах какъв голям егоист съм бил в по-голямата част от това време и то по различен начин.

– Понякога Бог отговаря на молитвите ни, не като ни дава това, което искаме, а ни насърчава да се променяме, – каза Антон.

– Така е, – съгласи се Давид.

– Спомняш ли за пророк Йона как се ядоса, когато Бог пощади Ниневия от унищожение, – продължи Антон. – Тогава Господ допусна растението, което му правеше сянка да загине под горещите лъчи на слънцето, след като бе поразено от червей. Когато Йона започна да негодува за тиквата, Бог го попита, правилно ли е да се сърди за това. Пророкът потвърди, че така трябва да бъде, дори до смърт.

– Много добре си спомням за тази история, но какво искаш да ми кажеш с нея? – попита Давид.

– С това, което Бог направи, призова Йона, не да се фокусира върху себе си, а да започне да мисли и за другите, и да има състрадание към тях, – поясни Антон.

– Знаеш ли, – каза Давид, – че всичко, което правя сега за съпругата си го правя от любов към нея и знам че все едно го правя на Исус. Грижата за жена ми се превърна в една голяма привилегия в живота ми.

– Понякога Бог използва молитвите ни по неочакван начин, – Антон потупа приятеля си по рамото. – Той го прави, за да ни помогне да израснем духовно. Това е промяната, която трябва да приемем с радост, защото Бог иска чрез нас да изрази любовта Си към другите човеци.

Давид само се усмихна и каза:

– Така е. Каквото и да вършим с думи или дела, трябва да го правим в името на Исус, благодарящи чрез Него на Бога Отца.