Мача току що бе свършил. Веднага последваха коментари, които бяха много по-бурни от тези по време на самата среща.

– Във футбола всичко се измерва с местоположението на топката, – заяви гордо Стоян, разкривайки за поред път многото си знания.

– Каква топка? Какво местоположение? – недоволно реагира Ангел.

– Първият даун започва там, където е поставена топката, – започна да обяснява по-подробно Стоян. – Тъчдаунът зависи от това дали топката пресича равнината на голлинията, а филд гол е, когато топката мине между двете греди. Всичко се измерва с присъствието на топката.

– Така е, – потвърди Димчо, – тази реалност определя всичко, което се случва в играта, особено резултата от играта.

– По подобен начин връзката ни със завета на Господа ще определи, колко от Бог ще изпитате или колко малко, – отбеляза Петър.

– Говорим за футбол, стига с твоя Бог, – нервно вдигна ръце Данчо.

– Това ще определи колко далеч и колко бързо ще продължим напред в живота си, – продължи невъзмутимо Петър.

Чу се мощно изсумтяване, но той без да обръща внимание добави:

– Най-важното е, че ще определи нивото ни на успех – независимо дали печелим или губим. То зависи изцяло от връзката ни със завета с Бога.

Групата се пръсна, защото повечето не искаха да слушат, какво им говори Петър.

В полицията постъпи доклад:

„Крадци тероризират града. Посетили са магазини за електроника, алкохол, обувки, …… Това са благородни бедни хора, които се опитват да намерят нещо за ядене, за да нахранят децата си“.

Ето и няколко от отговорите на тези нещастни „мародери“:

– Тук съм, защото се опитвам да нахраня децата си. До сега разбих шест магазина, но до сега не съм намерил поне хляб за децата си. За това ще се задоволя с тази игрална система и онази игра.

– Тук нямаха хляб, само алкохол, – негодуваше деветдесет и четири килограмова дребна жена. – Ех, ако само някоя добра душа ми помогне да намеря хляб, преди да умра от глад!

След като кметът на града научи за тези събития каза:

– Живеем в хранителна пустиня. Най-малкото, което тези магазини могат да направят, е да добавят малко хляб към стоките си, за да нахранят тези гладуващи хора.

Местен кандидат за кмет се солидаризира с бедните хора, търсещи хляб и обеща:

– Мога да се справя с тежкото ви положение.

Като не забрави да им подари попълнена бюлетина за гласуване в предстоящите избори, където начело бе написано неговото име.

– Гласувайте за мен и няма да гладувате, – продължи с призивите си той.

Бяха се събрали няколко момчета да играят на Монополи. Имаше немалко и зяпачи.

Иван разясни условията на играта:

– Всеки участник получава по 1500 долара в брой като за начало. На всички банковите сметки са еднакви ….

– Де да можеше животът да е като тази игра или спорт, – протегна се Мартин, – но различните хора имат различен „начален капитал“. Някои са щастливци, защото са родени в богати семейства.

До него Евлоги въздъхна:

– Ето има и естествено интелигентни хора, които с лекота изкарват училище.

– Да, – съгласи се Митко, – не на всички е дадено.

– Не се съмнявайте, – усмихна се Жоро, – сатана няма да се забави, за да ви разкрие, какво точно ви липсва в живота. Той ще масажира негодуванието ви. Единственото му желание е да се заровите и потънете в притесненията си относно акнето, оплешивяването, ….

– Има само един начин да се преодолее всичко това, – тържествено обяви Слави.

Всички в стаята впериха поглед в него, а той без да се смущава продължи:

– Първо направи си списък за нещата, които си получил. След това благодари на Господа за Неговата любов… , „защото Той насища жадните и гладните изпълва с блага“. Радвайте се и се веселете, Бог не е приключил с даването на добри неща.

Всички мълчаха като омагьосани.

– Ей, няма ли да играем вече? – попита Иван.

Момчетата се размърдаха и започнаха играта.

Децата играеха, като се изкачваха по една стръмна стълба. Всички с изключение на едно дребничко момченце се стремяха да избутат другите и първи да се доберат до върха.

Малкото момче, на което всички викаха Дребосъка, тъй като отдавна бяха забравили името му, напредваше бавно, но сигурно нагоре.

Никой не го буташе, защото повечето се блъскаха много по-напред от него.

Когато свърши играта, всички деца уморени и въодушевени от гонитбата, слязоха от стълбата и си намериха друго занимание.

Дребосъкът приседна на пейката и се загледа в новото начинание на другарчетата си.

Дядо Стефан зорко следеше децата, когато се катереха по стълбата. Той бе готов да хване всяко дете, което би се изтърколило надолу, но за негова радост това не се случи.

Старецът погледна Дребосъка и му се усмихна:

– Гледах те как пълзиш бавно нагоре. Страхуваше ли се?

– Не, – каза съвсем сериозно малчуганът.

– Не разбирам, какво те възпираше да не бързаш нагоре? – вдигна рамене озадачен дядо Стефан.

– Когато те стигаха върха, гледаха надолу, – обясни Дребосъка. – Виждах колко високо са се изкачили и се плашеха.

Старецът все още не можеше да разбере каква е логиката на момчето, но слушаше много внимателно.

– А когато се изкачвах, аз гледах към върха, – продължи обяснението си Дребосъка. – Струваше ми се, че все още съм низко, а това ме подтикваше да се катеря нагоре.

Станчо, Тодор и Самуил бяха трима братя. Обикновено след училище се събираха заедно и така тръгваха за дома си.

Днес денят и за тримата бе много тежък. Дали защото бяха отвикнали от учебните занятия или това, че бе облачно?

Доскоро бяха във ваканция и то най-голямата от всичките – лятната. Навярно имаше носталгия и по игрите по цял ден.

Вървяха, по-скоро можеше да се каже, че влачеха краката си, а чантите им се струваха неимоверно тежки.

Изведнъж Тодор се оживи.

– Ей, какво сме увесели носове? – попита той и се усмихна лъчезарно. – У дома ни чака Весето.

Момчетата се оживиха, спомняйки си за малката им сестричка, която вече смело щапуркаше. Тя бе на година и половина, но усетила, че може да се движи, не спираше нито за миг, когато бе будна.

Тримата бяха много привързани към нея, защото момиченцето бе сърдечно и изразяваше любовта си към тях спонтанно.

Когато наближиха дома си братята забелязаха малката си сестричка, която тичаше към тях с разперени ръце.

– Ето я…

– Веси ….

– Идваме ….

Момчетата крещяха възторжено.

Нищо не можеше да спре малкото момиченце, щом усетеше, че братята ѝ се прибират.

Весето макар и малко неловко, но възможно най-бързо тичаше, за да ги посрещне.

Момчетата засияха. И те се затичаха към нея, за да скъсят разстоянието до малката си сестричка.

Достигайки до нея братята я прегръщаха, а тя с двете си малки ръце се опитваше да ги обгърне и тримата.

Това не бе специален ден за Весето. Откакто бяха тръгнали на училище, тя всеки ден ги срещаше така.

Хубаво е да се прибереш след училище у дома, особено ако си очакван с нетърпение и любов.