Добри и Сашо се връщаха от църква и тихо разговаряха помежду си.

Подухваше, но времето бе още топло, макар че бе ноември месец.

– Бог иска не просто да имаме добри богословски знания, – говореше напористо Сашо. – Той иска да Го познаваме и обичаме.

– Наречи ме луд, – засмя се Добри, като плесна с ръце, – но мисля, че човек, който заявява, че познава Бога, но не се покорява на Неговите заповеди, е лъжец и истината действително не е в него.

– Така казва и Словото: “И по това знаем, че сме Го познали, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познах Го, а заповедите Му не пази, е лъжец и истината не е в него”, – потупа джоба си Сашо, в който се намираше неговата малка Библия.

– Някои твърдят, че можем да бъдем християни, без да е необходимо да ставаме ученици. Чудя се тогава защо последното нещо, което Исус ни каза, беше да отидем по света и да правим ученици от всички народи, учейки ги да изпълняват всичко, което Той ни е заръчал?

– Представяш ли ако бе казал: „Хей, ако се вижда твърде много на хората, кажете им просто да станат християни. Важното е да влязат в Небесното царство, без да се налага да се посвещават на нещо“, – представи със усмивка своята хумористична версия Сашо.

– Всеки от нас има прояви на хладък характер в живота си и точно там повече от всичко друго, ни залива Неговата благодат.

– Виж, Писанието ясно ни показва, че има място и за грешките и греховете, които правим в живота си, докато следваме Бога, – отбеляза Сашо, – но милостите Му са нови всяка сутрин.

– Неговата благодат е достатъчна, – наблегна Добри. – Не казвам, че когато съгрешиш, това означава, че никога не си бил истински християнин.

– Е, ако беше така, – започна да ръкомаха и с двете си ръце Сашо, – никой не би могъл да следва Христос.

Двамата приятели се забързаха, защото подухна по-силно и замириса на дъжд.

Междучасие. Кратък отдих след усилено възприемане на нови знания.

Сава и Петко се разхождаха в двора на училището и си говореха.

– Ако бях учител, никога не бих карал учениците ми, да учат предмети, които не харесват, – сподели Сава с приятеля си.

– Но нашите учители като че ли правят точно обратното, – наблегна Петко

Скоро звънецът оповести, че трябва да влязат в класните стаи и момчетата се насочиха към училищната сграда.

Нито един ученик не е толкова бит колкото Геле. Никой не е наказван толкова несправедливо като него.

– Ти за нищо не ставаш, – казваше му учителят. – Отиди да работиш, някакъв занаят научи. Ти не си, за да си блъскаш главата с учене. Ако имах такъв син, бих му откъснал главата като на пиле…..

Учителят говореше, но Геле гледаше равнодушно. Само голямото му чело от време на време се набръчкваше, сякаш не разбираше, за какво точно го съдеха и упрекваха.

Един ден учителят сериозно му се ядоса и се развика:

– Отивай да пасеш гъските и повече да не съм те видял тука.

Геле се изправи, изгледа съучениците си, погледна учителя си и каза:

– Ако хората се нуждаят от умни и способни учители, то за гъските се изисква добър и находчив пазач. Никога няма да принуждавам стадото си от гъски да прави или да се научават на нещо, което не им е полезно, за да не стана и аз гъска.

– Какво? – изкрещя учителят. – Какво искаш да кажеш?

– Нищо, – усмихна се Геле. – Не обичам недалновидните учители, а също така и невежите пасящи гъски. Ако вие сте разумен учител, не бихте карали учениците си да научават наизуст безсмислени изречения и не бихте ги наказвали безпричинно. Би трябвало да се замислите на това, че здравият разум никога не би се съгласил да зубри безсмислени измислици.

– Замълчи, глупако, – учителят позеленя от яд.

– Шестата Божия заповед ни учи да петним учениците си с непристойни думи. Изглежда Бог ни е дал право да крещим и да излизаме от кожата си, – каза спокойно Геле и напусна стаята.

– Хванете го! Дръжте го! – обезумял крещеше учителят и сочеше с пръст към двора.

Никой от учениците не мръдна от мястото си.

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.

Нова учебна година – нови проблеми. В малките селца закриха училищата, а децата сега ги возят с бус до „окрупнените“ в по-големите селища такива.

Това до някъде е добре, въпреки „незабележимите“ минуси. Така в крайна сметка се получава по-голяма убедителност.

Най-зле е работата с кадрите. Млади учители, макар и необвързани със семейни задължения, не желаят да се потопят в „дивата“ атмосфера на някой район.

Вероника Стоименова, не се предаваше лесно. Каквито и абсурди и неочаквани случаи да срещнеше в живота си, успяваше да запази вътрешния си мир.

Госпожица Стоименова скоро бе завършила педагогическия институт в родния си град и с нетърпение очакваше да се гмурни в нерешените педагогически проблеми на родното ни училище.

Назначиха я в училището на средно голямо балканско село, в което докарваха децата от околните полузапустели селища. Ще попитате от къде ще се намерят деца в този забравен от Бога район? Не само се намираха, но и бяха много „талантливи“.

В час по математика Вероника реши да провери знанията на поверения ѝ контингент.
Изкара на дъската Катя. Дребно слабичко момиче с рижи дълги коси и множество лунички по лицето. Същинско Пипи Дългото чорапче, без стърчащите плитки.

– А сега да видим какво е останало в главите ви, от наученото до сега, – започна тържествено Стоименова.

Катя бе затихнала до дъската с парче тебешир в ръката.

– Напиши на колко е равно синус на квадрат плюс косинус на квадрат.

Катя нерешително пристъпи напред готова да пише, но нещо я спря.

Изведнъж се плесна по челото:

– О, колко съм …..?! – каза момичето на себе си и с размах започна да пише.

Написа „синус“ и го огради със много красив квадрат. Постави плюс и повтори процедурата. Изписа „косинус“ и за да не избяга, го огради с подобен квадрат. Последва равенство, но резултата не бе изписан.

Защото Катя бе изпаднала в такъв дълбок размисъл, че едва ли някой можеше да я откъсне от мислите ѝ.

Вероника бе отворила широко уста. Очите и щяха да изхвръкнат от орбитите, а дъхът ѝ бе секнал.

С такава „образованост“ тя за първи път се сблъскваше.

Не се смейте, положението е много плачевно…..

Петър Симеонов живееше в един провинциален град. Завърши средното си образование и трябваше да избира между две дейности, които му харесваха да упражнява занапред:

– Какво повече ми се иска да рисувам или да карам влак? – питаше се той.

Дилемата бе разрешена по чуден начин.

Петър се подчини на родителите си и отиде на изпит в ЖП училището, което  се намираше в големия град.

В деня на изпита на големия площад в центъра Петър забеляза на къща със скулптора на фасадата интересен надпис: „Училище по живопис и графика“. Сградата приличаше повече на магазин, а не на място, където се обучаваха бъдещите художници.

Изведнъж надписът се увеличи пред очите му и обхвана цялото здание. Буквите  заблестяха върху матовия черен фон. Петър тръсна глава, видението изчезна и той продължи пътя си.

Този кратък текст не изчезна от съзнанието му, докато стигна мястото, където щеше да полага изпита.

В Петър се зароди желание, да не успее на предстоящата проверка на знанията му. Той вече не се страхуваше от последствията, които можеха да бъдат резултат от провала му.

Преди самия изпит бе проверен слуха и зрението на Петър, чрез включване на различни по височина и тембър звукове, и показване на какъв ли не цвят. Този етап бе преминат успешно.

След това започна и самият писмен изпит, на който трябваше да се разкаже част от историята на България. Петър пишеше и задраскваше. Променяше фрази и  цели изречения. Получи се нещо доста объркано и куриозно.

– Провалих се, – въздъхна уморено Петър.

Но това, като че повдигна духа му, щом си спомни за надписа, който го бе примамил, когато идваше насам.

Измина цяла седмица. И Петър отиде да провери резултатите от изпита си.

Белокос старец му подаде листовете, погледна го със съжаление и му каза:

– Млади момко, ти ще вкараш влака в ямата, както си оплескал и всичките си писания.

На Петър му стана тежко от укора, но вдигна глава и си каза:

– За мен има по-добра перспектива. Чака ме училището по живопис и графика. Този провал не е пагубен за мен.

От този ден за Петър Симеонов живописта стане не обикновенно развлечение, а начало на един успешен творчески път.