Този мит, изглежда, е създаден от илюстраторите на детски книги, които не са видели таралежи. На техните картинки често е изобразено нещо наподобяващо на таралеж в компания с гъби, ябълки и горски плодове.

Който гледа такива картинки ще си направите извод, че по този начин таралежът си приготвя зимнина.
Последното твърдение по принцип принадлежи към категорията на научната фантастика.

Цяла зима това животно спи и когато времето се затопли, то се пробужда. Тогава за какво са му тези запаси?

Но най- интересното е, че споменатите продукти не са нужни на таралежа и през лятото. То животинче е активен и безжалостен хищник, чийто обяд се състои основно от насекоми, мишки и жаби.

Растителна храна таралежът не консумира, даже  и в устата си не я слага.

Понякога може да го видите да изследва изгнили плодове и зеленчуци, но той търси скрилите се в тях личинки на насекомите.

В църква влезе човек и поиска пари, щял да пътува. Дадоха му.

Беше зима. Вятърът пронизваше до костите. Човекът се задържа малко вътре, да се постопли. Той бе приклекнал и протегнал костеливите си ръце към огъня. Нахлупил бе смачкана и износена фуражка. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, трудно можеше да се познае възрастта му.

Мъжът огледа стенописите и каза:

– Тази картина за съда, за всички нас в живота ни е много близка. От детството си така живея. Баща ми и майка ми, брат ми, съучениците, всеки в своята зона … За това Бог за мен е като прокурор. И за всички, които познавам е така.

– А какво ще кажеш а вярата? Как може без нея да се живее?

– Вяра … Който и където да се намира за своята вяра не говори и аз няма да го направя. В токова …. по-добре е да не навлизам. Животът е вълчи, за каква вяра може да се говори.

– За някои хора грехът не е вина по Наказателния кодекс, а болест. Покайват се и излекуват се от греха. За тях Бог не е прокурор.

– Щом не е прокурор, значи е доктор. В болницата ще полежат, това е хубаво, значи си почиват. Лежиш, а времето минава. И при доктора трябва да знаеш кога да отидеш, но и той е началник. Така че избирай, кой е за теб Бог, прокурор или доктор, няма значение все за прокурора се работи …

– А какво ще кажеш за милостта? Нали Бог е любов?! Той обича грешника и му прощава така, без нищо…

– Без нищо … В животът дори и бълхата не скача без нищо, отче. Имало един човек, а къде ще се постави, винаги ще се намери място. А тези за „Бог любов“, които говорят, това е просто … романтика. Те не са седели сами и живота не познават.

Така си и поговориха край огъня двамата скитникът и свещеникът …

А после човекът си тръгна.

В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.

Зимата пееше проклетата си и гибелна песен. Вятърът гонеше сухи клони и потъмнял треволяк наоколо. Всичко бе сковано от студ и мраз. Хората се бяха увили в дрехите си. В сърцата им имаше болка. Бяха загубили всякаква надежда.

Беше пазарен ден в София. Още два часа и щеше да се зазори. В двора на конака стана необикновено раздвижване на сеймените на пашата.

Мазхар паша изпрати да се обадят на поп Тодор Митов да се приготви. Той стана готов за половин час.

Зададе се губернаторът с каляска и свита, която се състоеше от десетина души.

В средата на пазара доведоха, току що изведеният от затвора Васил Иванов Кунчев, с прозвището Левски. Той бе конвоиран от взвод заптии и четири взвода аскери. Облечен бе с костюма, с който бе хванат при ханчето. На нозете му имаше тежки окови. Бе слаб и бледен, но очите му искряха пронизващо.

– Папаз ефенди – каза мютесарифинът, – иди при него и според вярата ви извършете необходимото.

Поп Тодор Митов започна да чете за случая молитва. И когато попът каза:

– … раба Божия Василия….

Левски го прекъсна тихо и му каза:

– Моли се, отче, не за мен, а за отечеството ни България.

След като свърши обредът, Левски бе качен на едно буре. Сложиха му въжето. Преди да бъде избутано бурето, Левски извика:

– Боже, избави България!

Първият византийския император, който загубил трона в резултат на насилствена революция бил Мавриций Тиберий.

Неговата строгост му струвала короната и живота.

Той отказал на войските, разположени на границата, за да се приберат в къщи за зимата. Освен това, той подчертал, че те не трябвало да получават подобрени зимни дажби, защото можели сами да се изхранват.

Армията, начело с Фока, се разбунтувала и превзела Константинопол.