Данаил не можеше да си позволи някакви социални вълнение, грозяща го опасност и създалият се дискомфорт да попречат да отиде и да проповядва там, където го бяха поканили.

Той получи множество съобщение по телефона за това, което го очакваше. Това не бяха някакви малки предупреждения, а сериозни пречки.

И наистина Данаил се сблъска с доста предизвикателства.

Тогава той говори и писа на приятели по телефона си:

– Подкрепете ни в молитва. За последните два часа изминахме само десет мили….. Колата прегрява непрекъснато, не знам за кой път вече …..

Транспортните неудачи спомогнаха Данаил да стигне до уреченото място чак в полунощ, но там го чакаха вече пет часа.

Всичко това си заслужаваше.

Отзивите от закъснялото богослужение дават ясна представа за случилото се:

– Невероятно, приятно време на общение.

– Мнозина се покаяха.

– Каква мощна нощ!

Ако служиш вярно на Бога можеш да бъдеш изправен пред редица предизвикателства.

Някои решили да следват Господа, се сблъскваха с подигравки и бичуване, дори с вериги и затвор.

Тяхната вяра ги вдъхнови да поемат рискове и да разчитат на Бог за резултата.

Същото важи и за нас. Ако живеем според вярата си, това може да ни доведе до рисковано място, но наградите, сега или по-късно си заслужават поетата отговорност, тъй като Бог ни помага.

Работата на Катя бе да разнася поръчки по домовете. Това бе доста отговорно и тя съвестно го вършеше.

Обикновено обядваше в някой ресторант или заведение, което ѝ бе по път.

Днес, когато паркираше край добре познат ресторант за нея, тя забеляза мъж. Той бе седнал на една маса и бе заровил ръце в главата си. Тя веднага усети неговата безнадежност.

Катя го приближи и двамата започнаха разговор.

– Казвам се Том, – каза мъжът. – Аз съм един жалък и нещастен бездомник. Днес искам да свърши всичко. Ще сложа край на живота си.

Катя го погледна и заяви:

– Днес не е денят.

– Улицата не ми прости, – оплака се мъжът. – Имам счупена ключица и смазани ребра. Страдам и от някои заболявания. На кого съм нужен такъв?

– Защо преди да стигнете до това положение, не си потърсихте работа? – попита го Катя.

– Извърших много престъпления, лежах съм в затвора и никой не иска да ме наеме. Остана ми само да крада или да прося.

Собственика на ресторанта бе наблизо, чу разговора на двамата и се намеси:

– Том искаш ли да работиш при мен в ресторанта?

– Наистина ли ….., – очите на Том се насълзиха.

И скоро бездомникът започна работа в ресторанта.

Собственикът на ресторанта едва ли можеше да предположи, че благодеянието му ще се окаже много по-голямо благословение за самия него.

Джон и Барбара, баща и дъщеря, чуха за Господа в затвора. Дълго време двамата макар и разделени искаха Божията прошка.

Днес на Джон предстоеше да направи важна крачка в живота си.

Той бе в раираните си дрехи. Премина през задушния затворнически фитнес и се качи в преносимия басейн, където бе кръстен от затворническия свещеник.

Радостта на Джон бе голяма.

Свещеникът погледна щастливеца, усмихна се и каза:

– Джон, днес в същата вода кръстих дъщеря ти Барбара.

Радостта на Джон се удвои.

Когато персонала на затвора разбраха какво се е случило се разчустваха. Множество очи се просълзиха.

Въпреки че често сме нетърпеливи за спасението на тези, които обичаме, можем да вярваме, че Бог ги обича дори повече от нас.

Да бъдеш само на пет години и да попаднеш в такава неприятна ситуация.

Един ден никой не прибра от детската градина малкото момче Сяо. Възпитателката позвъни на бащата, който всеки ден го взимаше и го отвеждаше у дома.

Мъжът бе категоричен по телефона:

– Няма да дойда за момчето.

– Но, кой ще го прибере? – попита възпитателката.

– Вижте, направих ДНК – тест, който показа, че Сяо, не е мой син.

Не истинският баща на детето още сутринта бе сложил в чанта дрехи за подмяна, мобилен телефон. Бе го завел до детската градина и там го бе зарязал.

Всички в детската градина направиха разследване.

Майката на момчето не можеха да намерят дълго време, защото тя се криеше.

Намериха дядо му, но той заяви:

– Сяо не ми е нужен.

Обърнаха се още един път към неистинският баща на детето, но той остана непреклонен:

– Няма да отглеждам чуждо потомство.

Законът защитаваше този мъж. Според него той не трябва да се грижи за син, който не е от него.

Но ако майка откаже да се грижи за момчето, я чака затвор.

Това бе малко селище и хората се познаваха помежду си. Срещнеха ли се, поздравяваха се учтиво. Някой и да отсъстваше дълго време, когато се завърнеше , откриваше, че още не са го забравили.

Недялко се забърка с някаква престъпна група в големия град и заплати скъпо за това. Три години лежа в затвора.

Прибра се и на улицата срещна кмета бай Мирон.

Недялко се стъписа. Сега най-много да му каже да се маха от тук. В селището им не търпяха зложелатели и нарушители на реда, а той бе такъв. Нали затова бе зад решетките.

Кметът едва позна младежа. Недялко бе брадясал, отслабнал, а в очите му се четеше нещо гневно и язвително.

– О, здравей, Недялко! – каза кметът, като му се усмихна щедро. – Радвам се да те видя. Добре дошъл. Как си?

Недялко смотолеви объркано:

– Добре …

И продължи нататък по улицата.

Той съвсем не бе очаквал такова посрещане. …. Нещо се преобърна в него.

– Само за това си заслужава да оправя живота си , – каза си той.

Минаха години.

Недялко и бай Мирон се срещнаха в големия град. Старецът не го позна, но младежът не бе забравил бившия кмет.

Недялко го приближи, свали почтително шапката си и каза:

– Може би сте ме забравили или не сте ме познали, но ви спрях за да ви благодаря.

Възрастният мъж погледна мъжът, който го бе спрял, но така и не си спомни кой е. Отдавна се бе пенсионирал и оставил кметското място. Забравяше имена, а изглежда и физиономии.

Недялко му се усмихна:

– Когато излязох от затвора, вие ми казахте една добра дума. Не бях очаквал такова посрещане, но това промени живота ми.

За вас да поздравиш някого не е кой знае какво, но за друг това може да се окаже много важно.