Междучасие. Кратък отдих след усилено възприемане на нови знания.

Сава и Петко се разхождаха в двора на училището и си говореха.

– Ако бях учител, никога не бих карал учениците ми, да учат предмети, които не харесват, – сподели Сава с приятеля си.

– Но нашите учители като че ли правят точно обратното, – наблегна Петко

Скоро звънецът оповести, че трябва да влязат в класните стаи и момчетата се насочиха към училищната сграда.

Нито един ученик не е толкова бит колкото Геле. Никой не е наказван толкова несправедливо като него.

– Ти за нищо не ставаш, – казваше му учителят. – Отиди да работиш, някакъв занаят научи. Ти не си, за да си блъскаш главата с учене. Ако имах такъв син, бих му откъснал главата като на пиле…..

Учителят говореше, но Геле гледаше равнодушно. Само голямото му чело от време на време се набръчкваше, сякаш не разбираше, за какво точно го съдеха и упрекваха.

Един ден учителят сериозно му се ядоса и се развика:

– Отивай да пасеш гъските и повече да не съм те видял тука.

Геле се изправи, изгледа съучениците си, погледна учителя си и каза:

– Ако хората се нуждаят от умни и способни учители, то за гъските се изисква добър и находчив пазач. Никога няма да принуждавам стадото си от гъски да прави или да се научават на нещо, което не им е полезно, за да не стана и аз гъска.

– Какво? – изкрещя учителят. – Какво искаш да кажеш?

– Нищо, – усмихна се Геле. – Не обичам недалновидните учители, а също така и невежите пасящи гъски. Ако вие сте разумен учител, не бихте карали учениците си да научават наизуст безсмислени изречения и не бихте ги наказвали безпричинно. Би трябвало да се замислите на това, че здравият разум никога не би се съгласил да зубри безсмислени измислици.

– Замълчи, глупако, – учителят позеленя от яд.

– Шестата Божия заповед ни учи да петним учениците си с непристойни думи. Изглежда Бог ни е дал право да крещим и да излизаме от кожата си, – каза спокойно Геле и напусна стаята.

– Хванете го! Дръжте го! – обезумял крещеше учителят и сочеше с пръст към двора.

Никой от учениците не мръдна от мястото си.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Един майстор цял живот правел оръжия и достигнал всички тайни на занаята си, до които още никой не бил се добрал.

И направил той меден щит, сияещ като слънцето и желязно копие, светещо по-ярко от лунната светлина.

Майсторът изнесъл на пазара щита и копието си за продан, като казал:

– Щитът е толкова як, че нищо не може да го пробие, а копието няма нещо, което да не може да прониже.

Събрали се хората на пазара и започнали да се възхищават на прекрасния вид и съвършенството на оръжията.

Един млад мъж наивно попитал майстора:

– А какво ще стане ако твоето копие удари щита ти?

Майсторът онемял. Той не могъл да намери думи, за да отговори на младежа. Всички се смели.

Така от необмислените си думи майсторът загубил славата си на най-добър в занаята.

Живял някога крадец, които усвоил всички трикове и техники на своя занаят. Нямало човек, когото той да не може да излъже.

Веднъж той откраднал много ценни неща, вързал ги в една вързоп и тръгнал по пустия път с придобитото на рамо.

На брега на едно езеро, той видял дете, което силно плачело. Крадецът отишъл при него и го попитал:

– Защо плачеш?

Детето казало:

– Дойдох да се изкъпя, но когато се гмурнах, моята златна огърлица се изхлузи и падна във водата. Аз не мога да я извадя, защото тук е много дълбоко.

Крадецът си помислил, че може да се сдобие с още една скъпоценност, сложил плячката си на земята и скочил във водата. През това време детето взело товара на крадеца и изтичало бързо в близката гора.

Когато крадецът излязъл от водата, бил много ядосан. Той разбрал, че историята с огърлицата е само номер, но най-лошото било, че самият той бил ограбен.

Този, които мами другите, непременно ще срещне човек по-умен от себе си, който обезателно ще го надхитри.

Младен почти беше завършил работата си по вратата, която гравираше. При възтановяването на църквата, му бяха дали да направи нова врата, защото старата бе прогнила.

Младежът прекара цял час в поправка на косата на една от умните девици и още малко поработи върху усмивката на една от глупавите. Но още не бе сигурен как щяха да приемат работата му.

Ана влезе тихо и погледна към вратата. Изненадана, вдигна ръка към устата си и задържа дъха си.

– Като живи са! – възкликна Ана.

– Просто на всяка от тях ѝ придадох индивидуалност, – Младен се опита да се покаже скромен.

– Какво говориш? – очите на Ана изкряха възторжено. – Изглеждат сякаш ще тръгнат напред всеки момент и ще проговорят.

– Благодаря, – Младен се зарадва на похвалата, но наведе глава.

– Те са толкова различни, – каза Ана. – Как ли ще се възприемат от другите?

– На брат Никодим му хареса, той я видя вчера.

Който и да я погледнеше не можеше да не трепне. От двете страни на вратата имаше по пет девици. Умните пируваха на сватбата, а глупавите гледаха отвън. Те бяха обърнали лампите си с дъното нагоре, за да покажат, че в тях няма масло.

Младен беше копирал модела на старата врата, но беше прибавил и нещо от себе си. На новата врата девиците не бяха еднакви.

Едната беше много красива, на раменете на друга се стелеха буйни къдрици, трета плачеше, четвърта като че ли палаво намигваше. Младен им беше придал живот и те не изглеждаха сковани и безжизнени, както на старата врата.

– Е, – каза Ана, – в Библията не се казва, че са били еднакви, а само, че пет са проявили разум да се подготвят  предварително, а другите пет са отложили това приготовление до последната минута, за това са пропуснали и празненството. Но какво ще каже майсторът ти Асен, та ти още си само чирак?

– Той се интересува само от парите, които ще получи, – махна с ръка Младен.

– Ти си по-добър в занаята от него и всички го знаят. Може би затова той те мрази. С това гравиране за пореден път си доказал таланта си, а майстор Асен може да те накара да съжаляваш за това.

– Все гледаш на нещата от мрачната им страна, – засмя се Младен.

– Надявам се да греша, – каза Ана и тръгна да излиза.

– Ана, радвам се, че ти хареса, – Младен искаше още малко да я задържи, беше я харесал отдавна, но не смееше да ѝ каже.

Ана му махна с ръка за довиждане и си отиде.