Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……

Без значение къде се намирате: у дома, в офиса или във фитнес залата, въздух там очевидно ще бъде по-лош, отколкото навън.
Мръсния въздух в затворени помещения e един от петте най-големи рискови фактори за здравето на хората.
Нашите тухлени и бетонни къщи постоянно отделят токсични химикали като формалдехид, например. Нашият въздух също се замърсява от бактерии, плесени, прах и въглероден диоксид, който се образува в близост до печката.
За щастие, имаме растения. Те решаване на някои от проблемите, свързани с лоша вентилация на закрито.
Днес ще ви представя един от помощниците за прочистване на въздуха – хлорофитум.
Това растение в англоезичния свят е известен като Spider Plant. Идеално е за начинаещи такива, които за първи път се захващат да отглеждат цветя в домашни условия. Те често цъфтят, лесно се подържат и винаги знаем какво да правим с тях.
Хлорофиктумът изглежда добре, евтин е и почти никога не умира. Ефективно поглъща всички химикали, които разпръсвате, когато чистите дома си.

Пиршеството беше в разгара си. Музиката свиреше, а хората тънцуваха. Гергана нямаше какво друго да гледа и погледа ѝ се съсредоточи върху съпруга ѝ и жената, за която той някога искаше да се ожени. Ана се възползваше от повишеното настроение на Атанас, което бе придобил от няколко чаши алкохол.

Двамата тънцуваха. Ана му се усмихваше предизвикателно. В танца, когато се приближаваха един до друг Ана плътно се притискаше до Атанас. Гергана имаше чувството, че танца никога няма да свърши. Тя искаше музиката да спре, а същевременно се опитваше да обуздае гнева си.

Когато танца свърши Гергана кипеше от възмущение. Тя искаше да хване мъжа си да го укроти до себе си и да го държи по-близо, за да няма никакви неприятности, но точно тогава Ана го целуна по устните.

Гневът на Гергана преля. Тя скочи от пейката и прекоси залата. Стигна до Атанас и Ана, които се усмихваха глупаво един на друг. Гергана удари Ана с длан по рамото и високо каза:

– Стой настрана от съпруга ми!

– Гери, какво ти става? – каза умолително Атанас.

– Нищо не казвай! – стрелна го с унищожителен поглед Гергана, – Стой надалече от тази развратна жена.

– Моляте не прави сцени, – каза кротко Атанас.

– Не аз правя сцени, а Ана, – изригна като вулкан Гергана. – Да не би аз да прилъстявам чужди мъже?

– Глупости! Ти не знаеш какво говориш, – възпротиви се Атанас.

– Тя постоянно го прави, – каза Гергана като погледна Ана с унищожителен поглед. – Преди 26 години те зарязя, но още не иска да те пусне.

Ана се разплака. Гергана възприе сълзите ѝ като средство да постигне целта си.

– Ти не разбираш, – изхлипа Ана.

– О, много добре разбирам, – троснато отговори Гергана.

– Не, не разбираш, – Ана избърса очите си и погледна Гергана право в очите. – Не осъзнаваш ли, че ти спечели? Той е твой. Не си ли усетила колко много той те обожава, уважава и ти се възхищава. Нима не си забелязала как те гледа, когато говориш със някой друг мъж?

Гергана бе изненадана.

– Е, – смотолеви тя, като не знаеше какво друго да каже.

Ана продължи:

– Той заглежда ли се по по-млади жени? Изобщо не ти е изневерявал. Не разбираш ли, че той няма да обича друга жена, освен теб, докато е жив?

Гергана погледна Атанас и осъзна, че всичко това е вярно, беше напълно очевидно. Всички го знаеха, а тя не беше го забелязала.

Музиката беше спряла и всички се бяха събрали около двете жени.

Ана продължи:

– Бях глупаво и самолюбиво момиче. Взех глупаво решение и загубих най-добрия мъж, когото съм срещала. А ти го спечели. Понякога се преструвам, че е станало обратното и му се усмихвам, а той е мил със мен, защото знае, че е разбил сърцето ми.

– Ти сама го разби, – каза тихо Гергана.

– Ти беше щастливката, която спечели от моята глупост.

Гергана бе изумена. Досега не бе забелязала колко тъжна жена е Ана. За нея тя бе жена, която крои планове как да си върне Атанас. Едва сега Гергана осъзна, че това никога няма да се случи.

– Знам, че се дразниш, когато Атанас се държи мило с мен, – продължи Ана, – но това е моя слабост и не мога да спра да кокетнича. Трябва ли да ме мразиш за това? Вместо да ме смяташ за свой враг, приеми ме като лоша сестра, която се държи зле и те ядосва.

До сега Гергана бе сматала Ана за красива празноглавка, но в случая тя бе по-мъдра от двете.

– Не знам, – каза примирена Гергана, – ще опитам.

Ана приближи до Гергана и я прегърна. Сълзите на Ана опариха бузата на Гергана.

– Благодаря ти, – кротко каза Ана.

Павел коленичи пред олтара и започна да се моли. Това му помогна да се пребори с ужаса и постепенно разбра какво трябва да направи. Когато се изправи, нареди на Петър, да събере всички в централната зала за срещи.

Когато хората дойдоха,бяха почти изпълнили залата. Някои седяха, други стояха прави, очаквайки какво ще им каже Павел. Той застана в средата, отвори Библията и им прочете пасаж от Битие:

– „След тия събития Бог изпита Авраама, като му рече: Аврааме. А той рече: Ето ме.
И рече Бог: Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа.
На сутринта, прочее, Авраам подрани та оседла осела си и взе със себе си и двама от слугите си и сина си Исаака; и, като нацепи дърва за всеизгарянето, стана та отиде на мястото, за което Бог му беше казал“.

Павел вдигна глава от книгата. Всички го гледаха напрегнато. Всеки един от тях знаеше историята за Авраам и Исаак, но искаха да разберат за какво ги бе повикал Павел. Застанаха нащрек, очакваха да видят какво ще се случи сега.

– На какво ни учи историята на Исаак и Авраам? – попита Павел без да очаква отговор от събралите се. – Бог каза на Авраам да убие сина си, не просто някой от синовете си, а едничкия си син, родил се на Авраам, когато той беше на сто години. Авраам възрази ли? Помоли ли Бог за милост? Започна ли да спори със Него? Погледнете, Авраам не спомена пред Бога, че това е убийство, детеубийство или смъртен грях.

Павел остави думите му да увиснат във въздуха, а после сведе поглед към Библитята и прочете:

– „Авраам стана сутринта рано, оседла ослето си ….“ – Павел отново вдигна очи. – Бог може и нас да предизвика.  Това, което ни накара Господ, понякога може да ни изглежда като грях. В такъв случай трябва да си спомним случилото се с Авраам.

Павел говореше убедително. Умението му да проповядва настройваше аудиторията приятелски.

Тишината в залата говореше, че Павел бе успял да грабне вниманието на всички. Никой не се въртеше, не шепнеше и не помръдваше от мястото си.

– В такива случаи не трябва да задаваме въпроси, – продължи Павел. – Не трябва да спорим. Когато Бог ни води, трябва да Го следваме, независимо от това, колко глупави, греховни и жестоки изглеждат желанията Му за нашия слаб човешки мозък. Ние сме слаби и безпомощни. Това, което знаем може да ни подведе, но ни е дадена възможност да вземаме решения, да правим сами избор. Ние имаме дълг и той е ясен, трябва да се подчиняваме. За това нека тръгнем към земята, която Бог ни е приготвил.

Проблемът на това селище е, че се появиха болести, както по хората, така и по добитъка. Водата изведнъж изчезна в земята и тази, която бе останала не достигаше за всички. Посевите изгаряха, а горещият сух вятър заплашваше хората да ги остави без хляб.

Единствента възможност да оцелеят в такова напрегнато време бе, да напуснат селището си и да потърсят по-плодороден район с добри водоизточници. Повечето не искаха да се разделят с домовете си, които бяха построили и от години насам живееха в тях. Те се бяха превърнали в нещо неразделно и неотменимо за тях.

За това бе и свикването на това събрание. Павел искаше да изведе хората от изгорялата земя, изпълнила се с болести на място, където хората можеха да спасят живота си и да живеят по-спокойно.