Ангелина Симеонова бе мениджър за работа с клиенти. Един ден тя посети лекар и той я зарадва:

– Ще ставате майка. Бременна сте.

След няколко месеца Ангелина усети болка в гърдите.

Съпруга ѝ Борис, когато узна това, я успокои:

– Вероятно е свързано с бременността ти.

След направените изследвания лекарят ги изненада с диагнозата си:

– Вие имате II стадий на инвазивен дуктален карцином на млечната жлеза. С прости думи, това е рак на гърдата.

Ангелина и Борис бяха в шок.

– Но нали според онколозите в цял свят, – задъхвайки се започна Борис, – тази болест рядко се среща при бременни жени ….

– Да, но най-застрашени са жените имащи късна бременност, – каза тъжно докторът.

Въпреки всичко, Ангелина реши:

– Ще го родя!

Лекарите трябваше да направят Цезарово сечение. Бебето се появи осем седмици по-рано, защото на Ангелина ѝ предстоеше курс по химиотерапия. Това детето за родителите си бе безценно чудо от Бога.

За съжаление, след раждането, болестта започна да прогресира и се разпространи върху белите дробове, главния мозък и лимфните възли.

Ангелина постепенно гаснеше и умираше.

– Колко хубаво би било да присъствам поне на един от рождените дни на дъщеря си, – мечтаеше си Ангелина.

Разбирайки, че това ще е последния рожден ден на малкото момиченце с майка му, роднини се заеха с организацията на празника, който бе в стил „Алиса в страната на чудесата“.

Въпреки, че лекарите бяха против, Ангелина бе категорична:

– Трябва да отида, вие не можете да ме лишите от такава радост, да присъствам на рождения ден на дъщеря си.

Тя събра сили и от болничното легло направо отиде на празника на малкото си момиченце.

За случая Борис се маскира като Шапкаря. Това бе една незабравима вечер. Този ден дъщеричката ѝ щеше да запомни  завинаги. Щеше да гледа направените снимки, чувствайки любовта на майка си, която бе отнета от нея толкова рано.

На следващия ден Ангелина успокоена напусна този свят.

Понякога животът може да ни се струва суров и несправедлив особено, когато губим близък или роднина. Но животът ни на земята не е вечен. За това  е важно да се научим да ценим времето, което прекарваме с хората около нас, особено любимите.

Всички ние в една или друга степен повтаряме грешките на фарисеите. Критикуваме Божиите служители, защитаваме своите религиозни традиции, вместо да слушаме Божието Слово, грижим се за собственото си благополучие повече, отколкото това на околните.

Ние толкова много се увличаме по делата и разговорите за „правилното“, че нежната Божия любов охладнява в нас.

Това е така, защото в противен случай отдавна да сме сме станали свидетели на съживлението във всеки ъгъл.

Бог иска да излее Своя Свят Дух със свръхестествена сила и изобилие чрез Неговата Църква. Но състоянието на нашето сърце не му позволи да направи това.

Днес, ако искате изливането на Святия Дух в живота си и проявите на Неговата сила във вашата църква, провери състоянието на сърцето си.

Ако намерите в него някаква горчивина, покайте се и помолете Бог да ви промени.

Помолете Го да ви даде такова сърце, което ще Му позволи да действа чрез вас сред невярващите.

Един ден учителят казал на учениците си:

– Запишете на лист хартия имената на всички хора, които мразите.

Когато децата направили това, учителят им дал задача за другия ден:

– Донесете в торбичка, толкова домати, колкото имена сте записали.

Едни деца донесли само два домата, други три, трети пет, а имаше и торбички пълни с десет домата.

– А сега, – казал учителят, – ще носите тези торбички със себе си две седмици.

След няколко дни децата започнали да се оплакват:

– Толкова гадно миришат тези домати, започнали са да се скапват.

Тези, които имали в торбичката си по 10 домата изобщо не можели да ги носят. Миризмата била  отвратителна и непоносима.

След седмица учителят събрал децата, изслушал оплакванията и им казал:

– Тези домати приличат на сърцата ви, когато не харесват някои хора.Омразата разяжда душата и тя заболява. Ако вие не можете да понасяте миризмата на развалените домати, представете си какъв „аромат“ излъчват сърцата ви, в които има горчивина и гняв?

Сърцето е красива градина, която редовно трябва да се почиства от плевели, т.е. да простите на тези, които са ви ядосали. Това освобождаване в него осигурява място за действително добри неща.

Не взимайте от живота всичко, взимайте само най-доброто!

Съпрузите Ана Мария и Амбросио Лопес са заедно цели 60 години.

Сега те имат голямо и дружно семейство, но едно време те е трябвало да се преборят за своята любов.

Запознали са се в Рио де Жанейро в средата на 50-те и веднага се влюбили един в друг.

Семейството на Ана били против този съюз, заради различния социален статус и различен цвят на кожата.

Без да се съобразява със забраната на роднините си, девойката събрала куфара си и заминала с любимия си.

Амбросио ѝ обещал, че ще бъдат заедно цял живот.

За 60 години те отгледали две дъщери, пет внука и се обичат така силно все още, въпреки всичко.

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.