Слънцето прежуряше. Лъчите му проблясваха върху вълните на водната шир, чийто край не се виждаше.

Таня почиваше с родителите си на пясъчния бряг край морето. Тя бе само на 10 години, но бе много любознателна и наблюдаваше с интерес голямото водно пространство.

Внезапно нещо много необичайно привлече погледа на момичето. Морето се разпени. На всеки друг това можеше да му се стори тривиално, но момичето бе убедено, че става въпрос за нещо много важно.

На урок по география Таня бе слушала за цунамито. Бе им прожектиран филм, в който се разказваше за някои от признаците при приближаване на цунамито.

– И сега е същото, – каза си Таня. – Водата се пени и внезапно се появява рязък прилив.

Момичето веднага изтича при семейството си и разтревожено каза:

– Трябва да се махаме бързо от тук, скоро ще има цунами.

Баща ѝ тръгна към хотела, за да предупреди персонала му, но майка ѝ посрещна думите ѝ с недоверие. Тя не повярва на дъщеря си.

Таня застана до майка си и смело заяви:

– Мамо, повярвай ми, наистина ще има цунами. Аз тръгвам.

– Чао, – спокойно каза майка ѝ и помаха с ръка.

Бащата на Таня през това време бе предупредил дежурната охрана и хората бързо бяха евакуирани от плажа.

Семейството на Таня се скри в хотела няколко секунди преди да приближи мощната вълна.

Причината за цунамито бе скорошното земетресение не далеко от крайбрежието. Вълната удари обширен район и уби хиляди хора.

Настойчивостта на Таня спаси живота на много люде, които в същия ден почиваха на плажа. Тя бе наградена от властите за това.

Във влака беше претъпкан. Хората като че ли нарочно се бяха уговорили, да пътуват в едно и също направление.

Михаил си вееше с вестника, който бе купил преди да се качи във вагона и отегчено наблюдаваше бързо сменящите се картини през прозореца.

Влакът спря на поредната голяма гара. Изведнъж Михаил чу ясно:

– Вестници! Най-новите новини! Не пропускайте …

Викаше момче дребно на ръст, но с приятен глас. То бе много любезно и внимателно с клиентите си. Беше бедно облечено, но спретнато. Лицето и ръцете му бяха чисти.

– Как се казваш? – попита го Михаил като взе вестник от него.

– Димитър.

– А можеш ли да четеш?

– О, да!

Влакът вече тръгваше, когато Михаил бързо извади от джоба си малък формата на Евангелието и го подаде на момчето.

– Ще прочетеш ли тази книга, Димитре?

– Да, непременно. Обещавам ви!

След година на Михаил му се наложи да пътува отново в тази посока и влакът спря на същата гара, където се бе запознал с Димитър.

Не се наложи да го търси дълго из навалицата. Сега малкият му приятел бе пораснал и понапълнял, но очите и гласът му си бяха останали така привлекателни, както и преди.

Михаил приближи прозореца на влака, където седеше Михаил и каза:

– Често си спомням за вас. Вашата малка книжка изцяло промени моето семейство. Баща ми, който нямаше работа, започна да я чете и под нейно влияние в дома ни започна нов живот с Христос. Татко постъпи в една фирма и започна да печели добре, майка ми стана по-весела, а аз вече спокойно мога да ходя на училище.

Ето какъв добър плод бе донесла малката книжка, съдържаща Божието Слово. Но забележете, сърцата на това семейство се оказаха добра почва за Неговото възприемане.

Гладната душа търси храна, а Божието Слово я насища.

Небето се скри под тъмния плащ на нощта. Безброй звезди затрепкаха по потъмнелия небосвод. Уличните лампи и осветените прозорци огряваха почти безлюдните улици. Димът от комините напомняше, че навън е студено, а у дома е топло и уютно.

Симеон седеше край печката, нежно галеше гъстата козина на любимото си куче Боби и размишляваше на глас:

– Колко много думи знаем. Научили сме се да четем и да пишем. Превеждаме стихове от много езици, но не можем да разберем най-близките си. Не е ли странно това?

Боби погледна стопанина си в очите, мушна мокрия си нос в дланта му и помаха с опашка, сякаш разбра всичко, което каза Симеон.

– На него не са му нужни думи, – усмихна се Симеон на четирикракия си приятел. – Колко много искам да знам езика ти. Толкова неща искам да те питам, Боби. Ако можех  да проумявам какво ми говориш, бих те помолил да ме научи как без думи да се разбирам с хората.

Симеон имаше много приятели, на които изпращаше поздравления на празниците им, но те го подвеждаха, а понякога много лесно го и предаваха.

– Но ти, Боби, никога няма да ми измамиш или заблудиш, – Симеон разроши козината на кучето и въздъхна. – Живота за приятелите си ще дадеш, защото не можеш да живееш без тях. Ех, да можех да разбирам какво казваш, щях да поискам да ми кажеш как трябва да общувам с другите.

Боби не очакваше нищо за себе си. Дори и да беше най-последния човек, кучето пак би обичало Симеон, просто така, само защото приятелят му съществуваше. Има ли друг такъв пример за всеотдайност?

– Боби, – започна нежно Симеон, – за любовта сме съчинили хиляди книги. Над романите сълзи проливаме, но често изоставяме любимите си и за пари продаваме обичта си. Може би от теб трябва да се науча, как истински да любя. Ех, само да можех да си поговоря със теб.

Симеон ходеше на църква и молеше Бог да му прости греховете, но на роднини и приятели с години не можеше да прости и най-малката обида.

– Боби, може би ти знаеш как трябва да се прощава. Колко много искам да те разбирам. Толкава много имам да ти казвам….

Антон загуби родителите си при автомобилна катастрофа и отиде да живее при леля си Христина.

Един ден малкото момче заяви пред леля си:

– Искам да стана лекар да освобождавам болните от мъченията им и да спасявам животи.

– За това е нужно да бъдеш по-дисциплиниран, – усмихна се леля му.

– Докато не науча уроците си и не напиша домашните си, – подчерта твърдо решен на всичко Антон, – няма да ям и да почивам.

След време „бъдещият лекар“  се разболя сериозно и имаше нужда от медицинска помощ. Толкова много го боляха краката, че не можеше да ходи.

Болката продължи цял месец. Антон започна да получава често треска. Леля му го заведе на лекар.

– Липсва му сърдечна клапа, – уточни докторът.

Страданието му бе толкова силно, че Антон непрекъснато плачеше, но друго по-страшно го вълнуваше:
– Заради тази болест, няма да се изпълни мечтата ми, – казваше си момчето. – Никога няма да стана лекар.

Независимо от това, колко зле се чувстваше, Антон искаше да ходи на училище. Леля му го носеше до там на ръце, но състоянието на сърцето му се влошаваше.

Христина често успокояваше Антон:

– Ще се оправиш!

Но самата тя не вярваше в това, защото нямаше достатъчно средства, за да бъде подложено момчето на лечение.

Един ден един мъж посети дома на Христина и попита за Антон. Тя му разказа за племенника си:

– Той е сирак, без майка и баща. Липсва му клапа на сърцето и не знам още колко време ще живее. Нямаме достатъчно средства за операцията му.

– Не се притеснявайте повече за Антон, – каза мъжът, – племенника ви ще бъде опериран и сърцето му ще бъде снабдено с нова клапа.

И наистина стана така, както бе казал мъжът. Антон получи нова клапа и стана по-енергичен.

– Сега съм здрав, – възторжено каза след операцията Антон. – Чувствам се свободен като птица, която се рее в небето. Бог ми даде втори шанс. Сега съм по-близо до мечтата си да стана лекар и ще помагам на хората.

Мартин страдаше много. На лицето му бе изписана безмерна мъка.

Видя го дядо Георги и го попита:

– Защо си толкова тъжен, младежо?

– Не знам какво ще стане с мен, – каза Мартин. – Повече от хиляда пъти се заричам да живея благочестиво и никога не спазвам обещанията си. Сега вече не го правя, защото не мога да изпълня дадената дума.

Дядо Георги съчувствено го погледна, а Мартин продължи:

– Ако Бог не бъде милостив заради любовта на Христос, то няма да има за мен щастливо отпътуване, когато ще се разделя с този свят. Няма да стоя пред Него със всичките си обещания и добри дела, ще погина.

Мисълта за Божия съд ужасяваше Мартин.

Дядо Георги знаеше къде да намери спокойствие и го посочи на притеснения младеж:

– Защо се измъчваш от тези спекулации?…. Погледни на раните на Исус, на кръвта Му, която е пролял за нас, там ще откриеш Божията благодат.

Мартин въздъхна дълбоко, а старецът продължи:

– Вместо да се измъчваш от греховете си, остави се в ръцете на Изкупителя. Вярвай в Него, в праведността на живота си и в изкуплението чрез Неговата смърт. Не се свивай отзад. Бог не ти се сърди, просто слушай Божия Син.

– Но как мога да го направя? – попита озадачен Мартин. – Къде мога да чуя, как Божият Син ми говори?

– В Библията, – каза дядо Георги.

Така Мартин започна да изучава Свещеното Писание. Той размишляваше върху думите в текста и истината започна да му се открива.

Накрая Мартин разбра и възкликна:

– Праведността, от която се нуждаем, за да застанем пред светия Бог, не е праведност, която можем да постигнем чрез собствените си усилия. Всъщност това изобщо не е човешката праведност, а божествена и тя става наша в резултат от Божията благодат. Нашата роля е, просто да я получим чрез вяра и да живеем с увереност в Божиите обещания.

Воден от тази светлина, Мартин откри, че пасажите от Библията, които преди това го тревожеха, сега го водеха до успокоение.