Архив за етикет: жертви

Освобождаване на товара от миналото

unnamedНа 40 години ноктите на орела става прекалено дълги и гъвкави, за това той не може да хваща жертвите си. Клюнът му става много дълъг и извит, и орелът не може да се храни.
Перата на крилете и гърдите стават гъсти и тежки и му пречат да лети.

Пред орела стои избор, смърт или дълъг и болезнен период на изменение, продължаващ 150 дни.
Той отлита в гнездото си, което се намира на върха на планината и там дълго време удря клюна си в скала, докато не го разбие и той падне….

След това орелът чака, докато му порасте нов клюн, който той вади с ноктите си. Когато му пораснат нови нокти, орелът одира своето тежко оперение на гърдите и крилата.

И тогава , след 5 месеца болка и мъчение, с нов клюн, нокти и оперение, орела се възражда и може да живее още 30 години.

Много често, за да живеем, ние трябва да се изменим. Понякога този процес е съпроводен с болка, страх и съмнение. Ние се отърваваме от минали спомени, привички и традиции.

Само освобождението от товара на миналото, ще ни помогне да живеем и да се наслаждаваме на настоящето, и да се подготвим за бъдещето.

Срутване на стена на училище

zemletryasВ Китай отново се срина сграда. Причината за падането на 60 метрова стена е бил силеният вятър.

Трагедията се случи в китайската провинция Хъбей. Децата излизали от училище и в този момент поради силния вятър 60 метрова стена рухнала.

Под развалините са се оказали 4 деца, които веднага са били откарани в болница, но три от тях лекарите не са могли да спасят.

Човешки жертви в Китай, следствие на срутване на здания, не са рядкост. Там периодично се разпадат промишлени и жилищни сгради. Този път, училището се срути.

Основната причина за подобни трагедии е недобросъвестното строителство. Както е добре известно в Китай днес изграждат бързо сградите, но те са опасни за човешкия живот.

Задкулисна дипломация

indexБългарите извоюваха с много жертви свободата си. Те смятаха Русия за свой покровител и съюзник. Вярата им в „дядо Иван“, не можеше да бъде помрачена от нищо. Те посрещнаха руските войски като освободители и сега очакваха развръзката.

Н. П. Игнатиев съгласува с царя проекта за мирен договор с Турция и очертаните  граници  на  Балканите.

Царят  го  одобри,  но  същевременно  изрази съмнение:

– Мислиш ли, че този договор може да бъде осъществен?

– А защо не? – попита Игнатиев.- Българите искрено жадуват за това.

– Русия е обвързана с предварителни тайни ангажименти към Австро-Унгария и и Англия относно бъдещите граници на Балканите, – отбеляза Николай II, – поради което очаквам възражения от тяхна страна.

Царят дълго крачеше из стаята, докато накрая каза:

– Въпреки всичко утвърждавам проекта за мирен договор.

Много по-интересна  е реакцията на  княз  А. М.  Горчаков, който бе  шеф на  руската
дипломация по това време. Той утвърди проекта за мирен договор без уговорки и колебания. Ала
малко по-късно, точно преди подписването му в Сан Стефано, с тайна шифрограма нареди  на  Игнатиев:

„Договорът  да  има  характер  на  обикновен  прелиминарен протокол“.

Очевидно  руският  канцлер  продължаваше  стриктно  да  се  придържа  към следваната официална външнополитическа стратегия. Като отмени правната валидност на Санстефанския
договор, царското правителство фактически постигаше целта, която си постави с войната.

Чрез десетките хиляди жертви в трудната и рискована, но все пак победоносна  освободителна  война,  увенчана  с  публично  огласения  триумфален Санстефански мир, Русия даваше предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля като благонадежден съюзник.

Естествено българите приеха всичко това  с  възторг  и  дълбока,  искрена  благодарност  към  Освободителката,  което  даваше възможност на Русия да запази и още повече укрепи своето влияние в България.

Българите обаче не можеха да знаят, просто нямаше как да разберат, че Санстефанският договор
е временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко скрито зад кулисите на дипломацията.

Разбира се, много скоро ревизията на договора щеше да стане публично известна,  но  печалните  последици  за  българите  щяха да  изглеждат като резултат от противодействието на западните съперници на Русия по Източния въпрос.

Недоволството от ревизията на договора в Сан Стефано постигаше една единствена цел и Горчаков ясно изрази това така:
–  Австро-Унгария и Англия практически ще издигнат още повече авторитета на Русия.

Независимо от Горчаковия тактически  замисъл  барон  А.  Г.  Жомини  споделя  пред  Н.  К.  Гирс:
– Въпреки ограниченията на Санстефанския мир, правим една голяма крачка за освобождението на християните в България. Цялата наша заслуга за това ще бъде несъмнено оценена и призната от тях.

Детето на мира

indexТова е една невероятна история.

През 1960 Дон и Керъл Ричардсън отишли при племето Сови в Нова Гвинея.

Хората от това племе са били канибали и ловци на глави, използвали черепите на своите жертви за възглавници. Те все още живеели в каменната ера.

Целта на Дон и Керъл Ричардсън била да им разкажат историята за Исус и какво е направил Той за тях.

Минало доста време, докато Дон и Керъл усвоили езика на племето. Когато се опитали да им разкажат за Исус, се натъкнали на сериозно препятствие. За тях Юда, който предал Христос бил герой, защото предателството за тях било на почит.

Но  непредвиден случай, война между това и съседното племе, разкрило на До и Керъл как да разкажат за Детето на Мира. Личността, за която самите Сови са слушали нещо от митология си.

Ако не ви се отваря видеофайла използвайте този адрес: https://www.youtube.com/watch?v=6vgLXa4HQCM#t=1504

Няма „неизлечима“ болест

imagesСоколов бе решил да изясни добре нещата на младия Петрунов, така че той да не се самозалъгва и да храни напразни надежди, но не искаше нацяло да го обезкуражи.

– Когато бях студент по медицина – започна да разказва Соколов, – се разболя баща ми. До този момент той беше силен човек с желязно здраве и безгранична работоспособност. Лекарите му бяха открили диабет.

– Да чувал съм за нея като захарна болест, – каза Петрунов.

– Организмът престава да преработва хранителните вещества, не доставя на тялото мазнини и захари, вследствие на което болният отпада и слабее, – Соколово набързо обясни причините и симптомите на заболяването.

– Но днес това се лекува, – възрази Петрунов.

– Науката по онова време изобщо не бе в състояние да лекува диабета. Измъчваха болните с особена диета, по този начин краят само се отлагаше. След две-три години болният бе обречен на мъчителна гладна смърт сред изобилие от храни и напитки.

– Никой ли не ви каза какво точно да направите? Нима не сте намерили някакъв изход?

– Тогава като студент и бъдещ лекар, тичах от един капацитет при друг. Изучавах всички книги и редки съчинения свързани със заболяването. Ала навсякъде, устно и писмено, получавах един и същ отговор: „неизлечим“. От тогава ненавиждам тази дума.

– Жестоко е, безпомощно да наблюдаваш смъртта на човека, когото обичаш, напълно мога да ви разбера, – въздъхна Петрунов.

– Почина три месеца преди да се дипломирам, – сведе поглед Соколов.

– Доста печален край, – сбърчи чело Петрунов.

– Няколко седмици по-късно чух доклада на един от нашите водещи фармаколози, който каза, че в лабораториите на някои страни са извършени доста успешни опити за откриването на някакъв екстракт от жлези за лечението на диабета. И ето сега след толкова години диабетът е „победена“ болест.

– Ако по онова време имахте неколкостотин грама от препарата, баща ви нямаше да умре или поне щяхте да вярвате в неговото оздравяване, – развълнувано добави Петрунов.

– Сега разбирате ли моето раздразнение и непримиримост, щом някой произнесе думата „неизлечима“? – Соколов тупна с длан по масата. – Денем и нощем мечтаех да изнамеря някакво средство, което да помага на хора с това заболяване. Сифилисът вече се лекува, въпреки че  преди това е бил също „неизлечимо“ заболяване.

– Искате да кажете, – изкашля се нервно Петрунов, – че Ницше, Шуман, Шуберт и кой знае колко още трагични жертви в никакъв случай не са умрели от „неизлечими“ болести?

– Да! Болестта, от която са починали, по тяхното време „все още е била неизлечима“, можем да кажем, че са умрели твърде рано, – засмя се Соколов. – Всеки ден дарява лекарите, с нови и неочаквани изходи за едно или друго заболяване, които вчера са били немислими!

Петрунов го гледаше смаяно.

– Ето защо всеки път, – продължи разясненията си Соколов, – когато се сблъскам с някой случай, при който останалите лекари свиват рамене, моето сърце се свива. Не знам средството на утрешния или на по-следващия ден, но имам надежда. Навярно ще го открия аз или някой друг и то в последния миг от живота на този човек.

– Всичко е възможно, – сви рамене Петрунов. – дори невъзможното.

– Така е, – съгласи се Соколов, – защото там, където пред медицината днес са заключени всички врати, много често някъде отзад съвсем неочаквано се отваря друга врата. Където нашите методи са безсилни, просто трябва да се опитаме да открием нови. Ако науката не може да помогне, разчитаме на някакво чудо.

– В медицината се случват чудеса,  – съгласи се Петрунов.

– Понякога дори можем да ги предизвикаме! – очите на Соколов искряха възторжено. – Повярвайте ми, не бих измъчвал приятелката ви с толкова тежки процедури и продължително лечение, ако не се надявах на нейното подобрение и оздравяване? Случаят е тежък, признавам това. Отдавна не ми се е случвало, да не мога да напредвам толкова бързо, колкото би ми се искало. И все пак, няма да я изоставя.

– Аз също, – в очите на Петрунов проблесна слаба надежда.