Години наред Емил се бореше със зависимостта си.

Той често си повтаряше:

– Как мога да бъда достоен за Божията любов?

Продължаваше да ходи на църква, но усещаше, че съществува непреодолима пропаст, която го държеше далеч от Бога.

И все пак, когато Емил се молеше искрено за нещо, Бог му отговаряше.

Той също изпрати хора, за да го насърчат и утешат в трудни времена.

След няколко години Емил осъзна, че Бог постоянно му помагаше и показваше, че винаги го е обичал и се е грижил за него, тогава той започна да се доверява на Божията прошка и любов.

– Сега знам, че ми е простено и мога да се приближа до Него, въпреки че все още се боря със зависимостта си.

Независимо дали сме безпомощни жертви на обстоятелствата или се борим с последствията от собствения си грях, Бог ни открива Своята любов непрекъснато.

В Своята милост и благодат Той ни привлича обратно към Себе Си.

Обърнете се към Него. Следвайте Го и продължавайте да ходите с Него всеки ден.

Станчо заяви дълбокомислено:

– Човекът до голяма степен е несъзнателно същество. Той прави нещо и не разбира защо го прави.

– Така си е, – съгласи се Стоян, – хората са правили жертви още в миналото. Кого ли не са убивали по милостта на боговете?!

Станчо се изпъчи и добави:
– Историята на жертвоприношенията датира от хиляди години. На кого и защо хората първоначално са направили жертвата е под въпрос. Програмата за жертва може да витае някъде в областите на неосъзнатото.

– Тогава нека направим обратното, – плесна с ръце Краси. – Не жертви, а приноси на живот.

– Как си го представяш това? – попита озадачен Станчо.

– Например, спасяваш буболечката заседнала в мрежата на паяка, – засмя се Краси.

– О, без фанатизъм, – махна с ръка Стоян.

– И все пак това е по-добре отколкото да се правят жертви, – възкликна Краси, – нека бъде дарение на живот.

Тук се обади и Филип:

– А защо не и вечен живот, който ни дава Исус Христос …

Останалите възнегодуваха:

– Тоя пак почна с неговия Бог.

Никой не искаше да слуша Филип.

Желаеха промяна, но не знаеха къде да я търсят.

Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.

Повечето от местните бяха дошли да разчистят железния купол, който ги предпазваше от вражески ракети.

Самият купол бе мобилна система за въздушна отбрана, предназначена да прихваща и унищожава ракетите с малък обсег на действие и артилерийски парчета от снаряди, изстреляни в цивилните райони.

По време на една от операциите ракетата бе изстреляна от ивицата Газа към Израел и щеше да удари Kirya Tower  – небостъргач в Тел Авив заедно с комплекса Azrieli Center, където в приземния етаж се намираха правителствените учреждения , а можеше да попадне и върху централната железопътна гара.

Първият прехващач на кулата бе застрелян и пропусна ракетата, със втория за беда се случи същото. Това беше нещо много необичайно.

Оставаха само четири секунди и ракетата щеше да удари населената зона, унищожавайки много невинни жертви.

Командващият Армията за Отбрана на Израел забеляза и изненадано възкликна:

– Видяхте ли механизмът на кулата, който изчислява скоростта на вятъра? Той отчете силен вятър, който идва от изток…. и изпрати ракетата в морето!

Всички бяха много изненадани.

– Има Бог, – извика командващият. – С очите си видях това чудо. Само Божията ръка може да отклони и изпрати ракетата в морето.

Така и е писано: Това е „земя, за която Господ твоят Бог се грижи. Очите на Господа твоя Бог са винаги върху нея, от началото на годината и до края на годината“.