Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.

Една вярваща жена била силно поразена от много скърби, които сякаш я бяха избрали за мишена.

В един прекрасен есенен ден минавала покрай едно лозе. Жената била изумена от занемарения му вид.

Много листа покривали лозата, но земята  била изоставена и всичко било обрасло с тръни, благодарение на което цялото място имало печален вид, пълно опустошение.

Докато жената стояла там се замислила, а Небесният Лозар ѝ прошепнал:

– Възлюбено чедо, ти си изумена от редицата изпитания в живота ти. Погледни това лозе и приеми поучение. Лозарят престава: да очиства и изрязва клоните; да прекопава земята и да събира  зрелите плодове, само тогава, когато нищо не очаква от лозето, поради студеното време. Състояние, свободно от страдание, е  равносилно на безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам?

Утешеното сърце възкликнало:

– Не.

Една мъжка компания бе заела крайната маса до прозореца в ресторанта. От време на време се чуваха високи гласове, но всъщност мъжете разговаряха спокойно и трезво. Пред тях имаше по чаша безалкохолно и специалитета на заведението.

– Празникът е хубаво нещо, – каза тържествено Слави, белокос мъж около 70 -те. – Той е повод за мъжете да … няма значение за какво, важна е непосредствената причина.

– Ето този празник на 14 февруари с нищо не е по-добър или лош от останалите, – засмя се Павел. – Не трябва да го превръщаме в репетиция за 8-ми март.

– Все забравям този ден – каза тъжно Захари – и не защото съм безчувствен, а просто не съм привикнал към него. Виж Нова година, 24 май, 3 март, това не може да се забрави, но в този Ден на влюбените завъртиш се, увлечеш се в някоя работа …

– Поне да ми напомня жената още предния ден, – поклати заканително палеца си напред Слави, – а не цял ден да ме гледа с ням укор.

– Ако това е върховното им удоволствие да ни изобличават за разсеяността ни, …- изсумтя Захари, – Какво ѝ коства на жена ми да ми напомни, а не да се разсърди и да отиде в кухнята да се цупи.

– След такова нещо се чувствам разнебитен, – тъжно поклати глава Павел, – не се знае, емоциите ми после  могат да тръгнат в непредвидима посока.

– Когато усетя, че отново съм забравил за този ден, – изохка Слави, – изтичвам до близки супермаркет за цветя и шампанско. След това падам на колене пред нея и я моля за прошка, а тя ту се цупи, ту ми се усмихва.

– Какво да ви кажа, – приближи се един пиян човек към компанията, – от този „празник“ никаква радост и удоволствие не получавам …

Мъжете го изгледаха съчувствено, но те напълно бяха съгласни с него ….

Идваше края на смяната, когато Елена чу ясен мъжки глас:

– Ало, медицинската сестра!

Този глас идваше от стая номер 54. Мъжът не беше неин пациент и тя помисли, че вика някоя нейна колежка от своето отделение.

– Ей, русокосата, вас викам! – отново извика мъжът.

Когато влезе в стаята Елена видя дружелюбен човек, който седеше на леглото си.

– Помните ли ме? – попита болният, – вие бяхте моя медицинска сестра, само че тогава бяхме на долния етаж.

– Съжалявам, но аз работя само в интензивното отделение. Навярно сте ме объркали с някоя друга жена.

– Не, не съм сбъркал. Почакайте за минутка – и мъжът започна бързо да свива пръстите на едната си ръка, потропвайки леко с върховете им върху таблата на леглото. – Вашето име ….сега ще си го спомня.

Той погледна тавана, а след това се усмихна тържествуващо:

– Елена, нали така? Само, че имахте по-дълга коса.

Елена стоеше изумена. Преди два дена тя наистина бе подстригала косата си.

– Да, – неспокойно каза Елена.

Тя огледа внимателно мъжът и опита да си го спомни.

– Извинете, аз работя в интензивното и съвсем не ви помня.

– Всичко е наред, Елена. Радвам се , че ви видях отново. Ти беше в стаята  ми преди две седмици. Сърцето ми бе спряло, а ти го върна към живот. Помня как викахте някакви медицински термини и се опитвахте да разчистите пътя по коридора. След това взехте дефибрилатора и аз отново започнах да дишам.

Изведнъж спомена се върна. Само че мъжът изглеждаше малко по-различно. Очите му бяха зачервени, а лицето бе добило синкав отенък.

– Кой ви каза, че именно аз съм ви помогнала този ден? – позаинтересува се Елена.

Мъжът се засмя.

– Аз бях на тавана и ви наблюдавах. Вие имахте дълга светла опашка. А когато се обърнахте към апаратурата до леглото ми, видях красивото ви лице…. извиках ви, за да ви благодаря.

Някаква топлина се разля в тялото на Елена. Тя не можеше да разбере, как може човек, който е почти мъртъв, да я види и да я запомни.