В операционната бе напрегнато. Извършваше се спешна операция. От нея много зависеше.

Изведнъж изгаснаха всички лампи.

– Сега ли намериха да спрат тока, – възнегодува някой от екипа.

– Ще изтървем пациента …

– Спокойно колеги, – каза хирурга. – Не припадайте преждевременно!

– Болният … ще го изгубим, – изпъшка някой в тъмното.

– Не се притеснявайте, мозъкът му е у нас, той не може да отиде далеко! – добави съвсем спокойно хирургът.

Така става и с нас.

Който държи мозъците ни, чрез реклами, фалшиви новини, лъжливи обещания, … е сигурен, че няма да му избягаме.

Владееш ли мислите и желанията на хората, те са твои и можеш да правиш с тях каквото искаш.

Бог не натрапва любовта Си, нито жертвата на Сина Си, но желае всеки от нас да бъде спасен и свободен от греха.

Децата бяха притихнали в стаята. Влезе учителката и им се усмихна.

– Какви искате да станете, когато пораснете? – попита тя.

Децата наскачаха веднага и се чуваха тънките им гласчета:

– Полицай.

– Лекар.

– Филмова звезда

– Шоумен.

О, желанията бяха най-различни.

Само Милчо седеше и мълчеше.

Учителката се обърна към него:

– Какво е твоето желание? Кажи ни, не се срамувай!

Милчо се изправи и смутено запристъпя на едно място.

– Искам да стана автомонтьор или боклукчия …

Децата ахнаха.

– А защо искаш да станеш такъв? – попита учителката.

– За да мога да се цапам.

Учителката го разбра. Когато бе малка често ѝ се караха, че пак си е изцапала дрехите.

А сега си представете, че пред вас е Исус Христос и го попитате:

– Какъв искаш да стана, когато порасна?

Може би отговорът Му ще ви изненада:

– Искам да бъдеш слуга.

Звучи някак унизително, сякаш нямаме никакво достойнство, но …

Не е ли насърчително да бъдем Божи служители?

А какво означава това?

За да сме служители на Бога, трябва да слугуваме на хората.

Когато слугуваме, първо мислим за този, на когото се опитваме да служим.

Служителите, които са честни и почтени в работата си, почитат Бог.

„Който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всички“.

Михаил откак се помнеше все носеше очила, но скоро ги замени с контактни лещи.

Един ден, докато си миеше ръцете в банята, падна едната му контактна леща.

Опита се да я намери, като застана на колене и зашари наоколо с ръце.

Майка му влезе и попита:

– Какво правиш?

– Падна ми едната леща, – обясни смутено Михаил.

И тя коленичи, огледа се и бързо забеляза това, което бе изгубил синът ѝ и бързо му я подаде.

Михаил изненадано попита:

– Как намери контактната ми леща толкова бързо? Аз я търся поне от десет минути.

– О това е много лесно, – засмя се тя. – Ти търсеше лещата си и се надяваше, че ако не я намериш аз ще я заменя с нова. А аз си помислих колко много пари отново трябва да дам за подмяна на изгубената, а това са средствата за продуктите за следващата седмица. Именно там е разликата.

Нашият фокус често се определя от нашите нужди.

Майката осъзна колко е важно да се намери контактната леща и това подобри способността ѝ да се фокусира. В резултат на това тя откри точно това, което търсеше.

Върху какво точно се съсредоточваме в живота си, има голямо значение за нас.

Ако фокуса ни е върху лекомислени желания или лични амбиции, а не върху Божието царство, ще изпуснем не само Него, но и всички онези неща, за които сме се надявали да постигнем.

Следователно нашият фокус трябва да бъде винаги в правилната посока.

Времето се стопли, но това не помогна на Мони. Той отново мрънкаше нещо под носа си. Пак не бяха му угодили нещо.

– Мони, докога ще недоволстваш?

– Какво им пречеше …..

Мони не довърши, когато баща му го изгледа строго.

– Да се чувстваш задоволен, това е дар от Бога, – каза той. – Господ дава удовлетворение на този, който Му е угоден.

– Да, да, – недоволно повиши глас Мони, – за теб има само верни на Бога и такива, който не искат да чуят за Него.

– Бог дарява мъдрост и разбиране на нещата. Към това добавя и радост, – усмихна се бащата.

– И каква е връзката с това, което искам и не ми се дава? – попита Мони.

– Верните на Бога са доволни от това, което имат, – дебело подчерта бащата. – Те не се измъчват от желанията, които ги разяждат.

– И какво? Грешните се тормозят вечно, – иронично наблегна Мони.

– Така е, – съгласи се баща му, без да дава вид, че е усетил сарказма. – Те са погълнати от това да събират и трупат, но никога не се задоволяват от спечеленото.

– Защо Бог не им дава и на тях мъдрост и умения? – предизвикателно попита Мони.

– Дава им, – каза бащата му, – но те повече го усещат като наказание, защото не се наслаждават на работата си и не намират радост в нея.

– Хмм …

– Това, което печелят отхвърлящите Бога, принадлежи на тези, които Го следват, защото те знаят как да използват Божите дарове. Радват им се и благодарят за тях дори, когато са съвсем малко.

– Татко, ако човек е задоволен, мислиш ли, че ще роптае и мърмори? – сбърчи нос Мони.

– Такъв индивид не използва и това, което има. Дори и да притежават много, то му изглежда като нищо. За това и животът му е безсмислен.

Мони загуби доскорошната си самоувереност. Той усети, че с мрънкането си бе загубил нещо ценно – радостта и мира в себе си.

Всички познаваха Никита и знаеха какъв бе. Един ден той напусна селото си и отиде в планината с един единствен копнеж:

– Ще изкореня всичките си желания в душата си, с изключение на стремежа ми да се посветя на Бога и да вляза в Небесното царство.

Никита прекара няколко години в пост и молитва, посвещавайки се на Бога.

Когато се върна в селото, всички селяни се удивиха на неговата святост. И всички го почитаха като истински Божи човек.

В това село живееше мъж на име Михей. Той завидя на Никита. Един ден заяви на съселяните си:

– Какво толкова величаете Никита?! И аз мога да стана като него.

И Михей се оттегли сам в планината. Дълго пости, но това доведе само до изтощение на тялото му.

Един месец по-късно Михей се завърна обезсърчен и отчаян.

Селяните го попитаха:

– Е, какво стана с теб?

– Защо се завърна толкова бързо?

– Какво прави през цялото това време, докато бе сам там в планината?

– Убивах, крадях, лъгах, клеветях хората, превъзнасях се, прелюбодействах, подпалвах къщи ….., – отговори тъжно Михей.

– Как си могъл да извършиш всичко това? Нали бе съвсем сам? – изненадаха се съселяните му.

– Да, телом бях изолиран и откъснат, – призна Михей, – но душата ми бе сред хората. И това, което не можех да направя с ръцете, краката, езика и тялото си, го вършех в мислите си