Няколко по-топли есенни дни и желанието за разговори на открито отново има превес.

Групата на Сашо възползвайки се от хубавото време започна традиционното си общение в парка.

– Страхувате ли се от тежката работа? – Слави откри темата за днес.

– Често сме склонни да напуснем работата, преди да е приключила, – отбеляза Крум.

– Може би защото тя е твърде трудна, – намекна Станислав. – Или сме загубили интерес към нея. Причината може да бъде и някоя по-добра оферта другаде.

– Ние сме създадени така, че да чувстваме удовлетвореност от работата, – наблегна Цачо, – която е не само завършена, но и добре свършена.

– Ако се откажем, преди да сме приключили, пропускаме удовлетворението, което идва със завършването, – перифразира Филип думите на Цачо.

– Някои смятат, че е лукс да не се работи, – усмихна се се Цено. – Или това е привилегия само за по-богатите и известните?! Всъщност това е лишение.

– Една от причините безработицата да е толкова опустошителна е, че когато човек е без работа, той е извън плана на Създателя. Следователно е лишен от удовлетворението, което идва от работата и завършването ѝ, – констатира Сашо. – Нека се молим за тези, които нямат работа, но да не забравяме, че трябва да завършваме и своята докрай.

Мария усети как Той дойде една сутрин до вратата ѝ и попита:

– Ще започнеш ли да ходиш с Мен, като ставаш рано сутрин за молитва и четене на Библията.

Първото нещо, което Мария си помисли и изказа на глас бе:

– Това трябва наистина да направя.

Тя стана и бавно провлачи краката си. Колкото и странно да бе, тя откри, че не искаше да жертва няколко допълнителни минути сън.

Той бе безкрайно търпелив, докато я чакаше да разбере, че не това бе нещото, което трябваше да прави тя.

Неговото желание бе лично време за общение, в което Мария щеше да израсне във любовната си връзка с Него.

Тя се научи да ходи с Него и продължаваше да го прави, защото никой друг в семейството, приятелите или роднините, не я разбираха така добре.

Никой друг, освен Него, не познаваше толкова добре нейните страхове, копнежи, наранявания, мечти и провали.

Той споделяше чувствата ѝ и самотата ѝ.

Докато ходеше с Него, Той отговаряше на нуждите ѝ.

Самият Той бе решението за самотата на човешкия ѝ дух.

Данаил бе добър художник. Неговите картини сякаш говореха на сърцата на хората. Изобличаваха ги и им придаваха желание, да се поправят.

Художникът нито веднъж не се усъмни, че дарбата му е дадена от Бога и то за да прославя Него, Създателят на всичко видимо и невидимо.

Един ден при Данаил дойдоха двама мъже и поръчаха картина:

– ….. На нея символично бихме искали да бъде изобразена вярата, – поясни един от двамата.

На Данаил това му се стори непосилно:

– Как да изобразя вярата? – питаше се той.

Но …. бе дадена поръчка и тя трябваше да се изпълни.

Той хвана четката и първото, което се появи на платното бе непреклонна човешка фигура, чието лице бе обърнато към небето.

В очите на изобразеният мъж се четеше несломим стремеж. А цялата фигура бе обхваната в огнено сияние.

Грандиозно изображение.

Но … между гънките на дрехата се забелязваше черна резка. Ако се вгледаше човек по-внимателно в нея, тя му заприличваше на змия.

Двамата мъже дойдоха отново. Огледаха картината внимателно. Единият забеляза черната резка и каза:

– Картината е чудесна, но какво е това тук?

– То съвсем не съответства на истинността на картината, – добави другия.

– О, това ли ….., – издайническа червенина обагри лицето на художника. – Това е опашката на неверието.

По възрастните в квартала често наблюдаваха Емил и се учудваха на неадекватните му решения:

– Способно и надарено момче е, а какви ги върши?

– Незадоволителни действия плюс надареност е смъртоносна комбинация.

– У него липсва всякаква дисциплина и желание да се поправи.

– Затова пък не му липсва самочувствие постоянно да се самоизтъкване.

Емил бе титулярният защитник във младежкия футболен отбор. Пееше много хубаво и участваше в хора на църквата. Изявяваше се като солист.

В училище можеше да получи отлична оценка без да отваря учебник. Между връстниците си играеше ролята на клоун.

Всички очакваха от него страхотни неща. Но можеше ли този млад и надарен човек да успее без да прилага усилие?

Минаха години и Емил си оставаше все така неадекватен.

Искаше да постигне грандиозни успехи, но не успяваше.

Един ден Емил седна и задълбочено се замисли върху живота си:

– Какво не ми достига? – питаше се той. – Вероятно дисциплина и характер. Неща, които съм пропуснал да изградя, в ранните си години. Време е да се заема сериозно, времето лети.

Баща му често му напомняше:

– Характерът, а не обстоятелствата, правят човека.

Някои достигат до този извод, но дано не е много късно, за да се поправят нещата.

Живееше някога някой си Иван. Викаха му Ненаситния, защото всичко му бе малко и все не му достигаше нещо.

Всеки ден той си повтаряше:

– Ще спестя само още една хилядарка и ще се отпусна да си поживея.

Желанието му се изпълни. След време имаше малко повече от хилядарка.

Внезапно в него се зароди недоволство:

– Само толкова?! Поне още хиляда и повече няма да поискам.

Мина време получи своите хиляда, но и този път не се спря.

Всеки път си казваше:

– Само още хиляда и ….

Най- накрая спести последните хиляда и умря. Цялото му спестено богатство бе пропиляно от други.

Дядо Слави, славещ се с мъдростта си в селото след смъртта на Иван каза:

– Суетен човек беше Иван. Вместо да увеличава богатството си, трябваше да се стреми да намали страстта си към уголемяването му.

Бедността се характеризира не с нямане на богатство, а с увеличаване на ненаситността към него.