Всяка година на пролет хората затаяваха дъх и се взираха в покрива на една полусрутена къща и си казваха:
– Дали ще дойде и тази година?
Там точно под небето на самия покрив имаше щъркелово гнездо. Вярната Мина, чакаше своя Геро.
– Какво толкова сте се вторачили в това гнездо? – попита малкия Радой.
– Преди 15 години двойка щъркели си направиха там гнездо, – каза дядо Горан. – Всяка година Геро отлита на юг и оставя Мина в гнездото.
– Тя защо не отлита със него? – попита Радой.
– Поради травмата, която получи преди време от един ловец, – каза тъжно дядо Горан. – Така Мина бе прикована в гнездото и чака Геро, докато преминат есента и зимата.
Геро се връщаше у дома всяка пролет и тук го очакваше не само Мина, но и всички хора от селото.
– Тази година Геро закъсня, – отбеляза Генади, който въпреки младостта си не бе останал равнодушен към съдбата на двойката щъркели.
– Малко ли път изминава и той, – въздъхна дядо Горан. – Сигурно нещо го е задържало по пътя. Виж какво объркано време настана.
– Дядо, – задърпа го за ръкава Радой, – а когато е студено Мина какво яде? Кой се грижи за нея?
– Иван не я оставя без храна, – засмя се Дончо, – а като наближи да си идва Геро, двойна порция подготвя. Нали дълго е пътувал и той трябва да си хапне нещо.
– Какво толкова, двойка щъркели, – сбърчи нос Радой.
– Щъркелите обикновено не оставят дълго с един партньор, – обясни дядо Горан. – Ето защо историята на Мина и Геро е толкова специална. Между другото тази „брачна“ двойка има повече от 40 щъркелчета, за всичките тези изминали години.
– От верността и любовта на тези два щъркела, – усмихна се Дончо, – може да почерпи вдъхновение всяка влюбена двойка.
